Тайната на Ботичели

— Знаеш ли какво — изрекох по едно време почти отчаяно, — нали в крайна сметка е важно числото? Седмицата?

— Напълно си права! — отсече автоматично брат Гуидо и преди да успея да сторя каквото и да било, силните му пръсти вече бяха върху седмицата. Преди да го видя, го чух — петицата пропадна навътре и панелът се отвори с престъргване на камък върху камък. Противно на очакванията звукът не подсказваше за портал, който не е бил отварян векове наред, а за такъв, който редовно се използва. Вътре се разкри врата, чиято брава бе заменена от въжена дръжка с някакво украшение, което висеше от нея.

Въжената дръжка се оказа сплетена на плитка коса.

А украшението — медальонът на Фиамета.

Беше абсолютно същият като на картината — с трите висящи перли и рубинът в златен обков. Сърцето ми заби като обезумяло от радост и аз се обърнах към брат Гуидо, чиято широка усмивка спокойно съперничеше на моята. И верен на принципа си да облече в думи очевидното, той изрече:

— Това е!

— Добре де, давай! Какво тогава чакаме?

Той постави ръка на рамото ми и прошепна:

— Почакай! Нека първо се уверим, че свещеникът не ни е видял! Защото, ако забележи откъде излизаме, тогава тайната ще бъде разкрита!

Доводът му беше разумен.

— Добре, почакай ме тук! Ей сега се връщам.

Излязох обратно на пътеката между редиците, за да проверя къде се намира фигурата с расо — свещеникът си беше все така близо до олтара и оправяше свещите. Но, сякаш доловил присъствието ми с гърба си, той се обърна и изпъна гръб. Сърцето ми заби ужасено. Той беше… доста висок за неаполитанец. И расото му изглеждаше… ами… по-изпълнено като за скромен свещеник. Фигурата пое с широки крачки по пътеката към мен и аз установих, че съм се заковала на място, хипнотизирана като заек от лисица. Черното му расо се ветрееше около него, качулката му падна леко назад и някъде към средата на пътя светлината от покрива падна върху качулката му и улови блясъка на странните му сребристи очи.

Това не беше свещеникът на „Сан Лоренцо“.

Беше Прокажения.

Осъзнаването на този факт най-сетне раздвижи краката ми. Бърза като котка, аз се шмугнах обратно в нишата и изсъсках нетърпеливо:

— Той идва! Хайде!

Нямаше време да обяснявам. Нека засега брат Гуидо си мисли, че страхът ми е насочен единствено към един любопитен свещеник. Дръпнах примката, в която беше извита плитката, и видях как вратата се отваря и разкрива виещи се стълби, слизащи право надолу. Докато двамата с брат Гуидо се спускахме по тези стълби, вратата зад нас се затвори — без звук, напълно, без дори сянка от издайническа светлина, която да подскаже на преследвача ни къде сме се скрили. Представих си Прокажения как се озърта и оглежда цялата църква, неспособен да схване как така сме се изпарили. И сега би трябвало да се радвам, че се бяхме измъкнали така умело изпод носа му. Ала нещо не ми даваше мира. Не можех да се отърва от призрака на сребристите му очи, които носеха в себе си обещанието за смърт. Продължихме да слизаме по мрачните стълби, които ставаха все по-мрачни и по-тъмни. Имах чувството, че влизаме в царството на Хадес, но изобщо не ме беше страх — важното е, че зад себе си бяхме оставили човек, който носеше далеч по-голяма заплаха за нас.