Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Какво искаш да кажеш с тези тайнствени пътувания из Европа?
Даниела допи каквото беше останало от орчатата и не каза нищо повече. Адриа отиде да плати и като се върна, каза защо не се поразходим, а Тори от „Рако“ цапаше масата с парцала за чистене и на лицето му беше изписано тая французойка само да ми падне...
Застанала права на площада пред него, Даниела си сложи тъмните очила, които решително й придаваха моден вид на чужденка. Приближи се до него и сякаш бяха интимни, разкопча първото копче на ризата му.
– Scusa195 – каза.
А Тори от „Рако“ си помисли как така един хлапак като тоя може да има нещо общо с такава засукана французойка. Завъртя глава учуден, че светът се върти толкова бързо, а Даниела зърна верижката с медальона.
– Не знаех, че сте вярващи.
– Няма връзка с вярата.
– Мадоната от Пардак е света Богородица.
– Това е спомен.
– От кого?
– Не знам точно.
Даниела сдържа усмивката си, разтърка медальона с пръсти и го пусна на гърдите на Адриа, който го скри, ядосан от тази груба намеса в личния му живот. Затова добави а теб какво те засяга.
– Зависи.
Той не я разбра. Вървяха мълчаливо.
– Много е хубав медальонът.
Джакиам го свали от врата си, показа го на златаря и каза златен е. Верижката също.
– Да не си го откраднал?
– Не! Подари ми го малката Бетина, моята сляпа сестричка, за да не се чувствам никога самотен.
– А защо искаш да го продадеш?
– Учудва ли ви?
– Нали е семеен спомен...
– Семейството... Толкова ми е мъчно за живите и за мъртвите у дома. Майка ми, баща ми и всички Муреда: Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и слепичката Бетина. Мъчно ми е и за природата на Пардак.
– Защо не се върнеш там?
– Защото все още има хора, които ми желаят злото, и семейството ми е пратило вест, че не е разумно да...
– Ха... – каза златарят, навеждайки глава, за да разгледа по-добре медальона, без да проявява желание да слуша за проблемите на семейство Муреда от Пардак.
– Изпратих много пари на моите братя и сестри, за да им помогна.
– Аха.
Разглежда го още известно време. Върна го на собственика му.
– Пардак Предацо ли е? – попита, като го гледаше в очите, сякаш неочаквано му бе хрумнало нещо.
– Хората от равнината му казват Предацо, да. Но е Пардак... Не желаете ли да го купите?
Златарят поклати отрицателно глава.
– Имам нужда от пари.
– Ако прекараш зимата при мен, ще те науча на занаята и когато се стопят снеговете, върви където искаш. Но не си продавай медальона.
Джакиам се научи да топи металите, за да ги превръща в пръстени, медальони и обеци, и няколко месеца живя с мъката си в дома на този добър човек, докато един ден, клатейки глава, той му каза, сякаш отново подхващаше започнат разговор:
– Кому повери парите?
– Какви пари?
– Които си изпратил на семейството.
– На доверен човек.
– Окситанец ли беше?
– Да, защо?
– Не, нищо, нищо...
– Защо?
– Не, защото чух да говорят, че... Нищо.
– Какво сте чули?
– Как се казваше мъжът?
– Аз му казвах Блонд. Казваше се Блонд от Казиляк. Беше много рус196.
– Струва ми се, че не са го пуснали да мине през...
– Какво?
– Убили са го. И са го обрали.
– Кой?
– Хора от планината.
– От Моена?
– Мисля, че да.
Онази сутрин, със зимната заплата в джоба, Джакиам поиска благословията на златаря и пое нагоре, за да разбере какво се бе случило с парите на семейство Муреда и с горкия Блонд. Вървеше, подгонен от гнева си и без да вземе никакви предпазни мерки. На петия ден пристигна в Моена и зарева на площада. Да излязат семейство Броча, завика, и един Броча, който го чу, каза на братовчед си, братовчедът – на друг братовчед, и когато станаха десет души, слязоха на площада, хванаха Джакиам и го закараха на реката. Ужасените му викове не стигнаха до Пардак. Медальонът с Мадоната от Пардак го взе като награда оня Броча, който пръв го видя.
– Пардак е в Трентино – каза Адриа.
– Обаче вкъщи – отговори Даниела замислена – винаги са ми казвали, че го е донесъл от Африка един чичо моряк, когото аз не познавам, защото не съм била родена.
Разходиха се до гробището и до параклиса „Лурд“, без да разменят дума; следобедът беше много приятен за разходка. След половин час мълчание, докато седяха на каменните пейки в градината на параклиса, Адриа, който вече я чувстваше по-близка, посочи гърдите си и попита искаш ли го?