Изповядвам

19

Et in Arcadia ego. Пусен е нарисувал картината с мисълта, че говори не друг, а смъртта, която присъства навсякъде, даже в щастливите кътчета, но аз винаги съм бил склонен да вярвам, че това „ego“ се отнася за мен: аз бях в Аркадия, Адриа има своята Аркадия. Толкова тъжният, плешив, нещастен, дебел и страхлив Адриа е живял в не една Аркадия, защото е имал няколко, но първата Аркадия, тази, която има човешки образ, е твоето присъствие. Тази Аркадия вече съм я загубил завинаги. Бях изгонен от един ангел с огнен меч и Адриа, като си прикриваше срамотите, си мислеше от сега нататък ще трябва да работя, за да си изкарвам прехраната сам, без теб, моя Сара. Но като място Аркадия е Тона, най-грозното и най-красивото село на света, където прекарах петнайсет лета, където се търкалях край нивите на имението Казик и цялото тяло ме сърбеше от житните класове, падащи от снопите, където се гмурках, за да се скрия от Шеви, Кико и Роза, неразделните ми другари през осемте седмици летуване далече от Барселона, далече от камбанния звън на „Непорочно зачатие“, от такситата в черно и жълто и от всичко, което би ми напомнило за училище, първо далече от майка и татко, после далече от майка, далече от книгите, които Адриа не е могъл да си вземе. Качвахме се тичешком до замъка и гледахме имението Жес, къщата, плевните, а в дъното фермите – всичко беше като макет на Рождество. Също и нивите, осеяни със снопове, и имението Казик, и малката къща със старата проядена плевня. В дъното – корковите планини188, Колсакабра на североизток и Монтсен на изток. А ние почвахме да викаме и бяхме господари на света, особено Шеви, който беше шест години по-голям от мен и винаги във всичко ме побеждаваше, но накрая отиде да помага на баща си при кравите и вече не играеше с нас. Кико също ме побеждаваше, но един ден, като тичахме до бялата стена, успях да го надбягам. Вярно че той се спъна, но аз все пак спечелих честно. Роза беше много красива и също ме побеждаваше във всичко. В къщата на леля Лео се живееше другояче. Живееше се без мърморене и без мълчания. Хората си говореха и се гледаха в лицето. Къщата беше огромна и леля Лео царуваше там, без да се разделя с вечната си безупречно чиста бежова престилка. В имението Жес се намира къщата на рода Ардевол, огромна, с повече от тринайсет стаи, отворена за всички въздушни течения през лятото и с всички градски удобства през зимата, на достатъчно разстояние от оборите и конюшните; южната й фасада е украсена с портик, най-доброто място на света за четене, а и най-доброто кътче за свирене на цигулка; тогава тримата ми братовчеди, уж без да отдават голямо значение на това, идваха да ме слушат, а аз си свирех упражненията, но повече работех по пиесите от репертоара ми, което винаги е по-благодарно; веднъж един кос кацна на корниза на портика до саксията с мушкато и взе да ме наблюдава, докато свирех соната № 2 от Second livre de sonates189 на Льоклер, соната, претрупана с орнаменти, които, види се, много се харесаха на коса, същата, която Трульолс ме накара да свиря една година на откриването на курса в консерваторията на улица „Брук“. След като написа последната нота, Tonton Льоклер духна върху ръкописа, защото му се беше свършил попивателният прах. Стана доволен, взе цигулката и изпълни сонатата, без да гледа партитурата, като си мислеше за невъзможни продължения. Цъкна с език, горд от себе си. Седна отново и в празната долна половина на последния лист написа с най-помпозния си почерк: „Посвещавам тази соната на моя обичан племенник Гийом-Франсоа, син на обичната ми сестра Анет, в деня на неговото рождение. Да бъде лек пътят му през тази долина на сълзите“. Прочете посвещението, наложи се пак да духа и прокле всички слуги в къщата, неспособни да поддържат в готовност пособията му за писане. В имението Жес всеки знаеше какво трябва да върши. Всеки, както аз сега, беше добре дошъл, стига да изпълнява задълженията си. През лятото аз нямах друго задължение, освен да се храня добре, защото тези градски деца изглеждат слабички, гледай колко бледен пристига, горкичкият. Моите братовчеди бяха по-големи, Роза, най-малката, беше три години по-голяма от мен. С други думи, аз бях глезеното дете, което трябваше да пие истинско мляко от крава и да яде суджук, направен както подобава. И хляб със зехтин. И хляб с вино и захар. И с шарена сланина. Това, което безпокоеше чичо Синто, беше малко нездравият навик на Адриа да се затваря по цели часове да чете книги без образи на светии, само с букви, а на седем, десет или дванайсет години това си беше направо тревожно. Но леля Лео слагаше внимателно ръка върху ръката на чичо и той заговаряше за нещо друго, казваше на Шеви, че този следобед трябва да дойде с него, защото Пруденси идва да види кравите.