Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– И аз искам да дойда – каза Роза.
– Не.
– А аз?
– Да.
Роза излезе обидена, защото Адриа, който е най-малък, може да отиде, а аз не.
– Много е неприятно, дъще – каза леля Лео.
Аз отивах да видя как Пруденси вкарва юмрука и цялата си ръка в дупката на задника на Бланка и после казва не знам какво си на чичо, Шеви записва на лист хартия, а Бланка преживя, равнодушна към тревогите на...
– Пази се, пази се, пази се, почва да пикае! – викаше въодушевен Адриа.
Мъжете се отдръпваха, без да прекъсват разговора за своите си работи, а аз оставах на първия ред, защото да гледам как сере и пикае една крава съвсем отблизо, беше едно от големите зрелища, които ми предлагаше животът в Тона. Както и да гледам как пикае Парот, мулето на Казик. Това наистина заслужаваше да се види на живо, затова си мисля, че леля и чичо постъпваха несправедливо с горката Роза. И още приключения, като например да отидем да ловим попови лъжички на потока, близо до котловината Матамонжес. И да се върнем с осем-десет жертви, които слагахме в стъклена бутилка.
– Горките животинки!
– Не, лелче, аз ще ги храня всеки ден.
– Горките животинки!
– Ще им давам хляб, наистина.
– Горките животни!
Исках да видя как се превръщат в жаби или, по-често, в мъртви попови лъжички, защото не ни идваше на ум да им сменим водата, нито какво могат да ядат вътре в бутилката. И лястовичите гнезда в навеса до къщата. И неочакваните бури. И апотеозът по време на вършитба в имението, където не се работеше ръчно, а се вършееше с машини, които отделяха зърното и връзваха снопите, посипвайки селото и моя спомен с прах от слама. Еt in Arcadia ego, аз, Адриа Ардевол. Никой не може да ми отнеме този спомен. Сега си мисля, че леля Лео и чичо Синто сигурно бяха много добри хора, защото се държаха така, сякаш нищо не се бе случило след скарването между двамата братя. Беше минало много време от скарването. Адриа още не се беше родил. Научих за това, защото, за да не оставам сам с майка в Барселона през лятото, когато навърших двайсет години, реших да прекарам три-четири седмици в Тона, ако ме искате. А и бях малко тъжен, защото Сара, с която се срещах тайно и от двете семейства, трябваше да отиде в Кадакèс с родителите си и аз се чувствах много, много самотен.
– Какво значи „ако ме искате“? Повече да не съм чула това – каза ми възмутеният глас на леля Лео. – Кога идваш?
– Утре.
– Братовчедите ти ги няма. Е, Шеви е тук, но по цял ден е на фермата.
– Така и предполагах.
– Жозеп и Мария от имението Казик умряха тази зима.
– О, не.
– А Виола умря от мъка. – Мълчание от другата страна на телефона. Като утеха: много стари бяха и двамата. А Жозеп ходеше превит под прав ъгъл горкичкият. И кучката остаря.
– Много съжалявам.
– Донеси цигулката.
И така, казах на майка, че леля Лео ме е поканила и аз не съм могъл да й откажа. Майка не ми каза нито да, нито не. Бяхме се отчуждили и разговаряхме малко. Аз учех и четях по цял ден, тя беше в магазина. А когато си беше вкъщи, погледът й все още ме обвиняваше за това, че съм се отказал от блестящата кариера на цигулар само от каприз.
– Чу ли ме, майко?
Изглежда, че както винаги в магазина имаше проблеми, за които не искаше да говори. Затова, без да ме погледне, ми каза занеси им нещо за подарък.
– Какво например?
– Не знам. Някакъв подарък, какъвто избереш.
Още първия ден след като пристигнах в Тона, с ръце в джобовете, отидох до селото да потърся подарък в магазина на Бердагè. Като стигнах на площада, я видях – седнала на една маса в „Ракò“, пиеше орчата190 и ме гледаше усмихната, сякаш ме очакваше. Наистина ме очакваше. Отначало не я познах, но после, чакай! Аз я познавам, коя е, коя е, коя е. Познавах тази усмивка.
– Ciao – поздрави ме тя.
Тогава вече я познах. Вече не беше ангел, но имаше същата ангелска усмивка. Сега беше зряла жена, истинска красавица. Направи ми знак да седна до нея и аз се подчиних.
– В моя каталонски все още има много бели петна.
Отговорих й, че може да говорим на италиански. А тя ме попита caro Adrià, sai chi sono, vero?191
Не купих никакъв подарък за леля Лео от магазина на Бердаге. Първия час тя пиеше орчата, а Адриа преглъщаше слюнката си. Тя не спря да говори и да ми разказва всичко, което Адриа не знаеше или се преструваше, че не знае, защото, макар че беше навършил двайсет години, вкъщи нещата от живота никога не се обсъждаха. Тя, на площада в Тона, ми каза, че моят ангел и аз сме брат и сестра.