Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
— Истина е — рече Мерик, по-отчаяно, отколкото му се искаше.
Сенките зад Шанка се раздвижиха и още две фигури пристъпиха напред, едри, опасни на вид копелета. Мерик хвърли поглед към вратата на кръчмата, но преди да се втурне натам, някой тръгна към него, някой огромен, когото не познаваше. Още един от хората на Шанка.
— Искам си парите или ще ти взема нещо, което не ти се ще да изгубиш. Какво ли да бъде?
— Ще си получиш парите, Шанка. Обещавам ти. Тъкмо приключвам работатааааааааа!
Най-близкият от хората на Шанка го удари в корема. Як удар, от който изтръпваш чак до пръстите на краката. Мерик се олюля, но не падна, а се запрепъва назад към стената, като нагази до глезените в разкаляната от пикня пръст.
Не му оставаше друго. Трябваше да научи тия копелета на това-онова. Да не си позволяват толкова.
Изправи се, колкото му беше възможно, сложи ръка на дръжката на меча, а с другата стисна ножницата.
— Мисля, че е честно да те предупредя, Шанка, че знам как да го използвам. Не ме предизвиквай или ще бъда принуден да го извадя. Учил съм в Колегиума на рода Тарнат, обучаван съм на шестдесет и шестте Принципа на бойното изкуство от самия лорд Мачариас. Убил съм дванадесет мъже в дуел и няма да ми дожалее, когато застана над окървавените ви трупове. Назад!
Хората на Шанка се спогледаха несигурно, но той явно не беше впечатлен, защото нареди:
— Счупете краката на копелето.
Биячите изоставиха всякакви колебания и се втурнаха да изпълнят командата.
Мерик измъкна меча или поне дръжката на меча. Острието остана заклещено във възтясната ножница и той стискаше само безполезно парче метал.
Гадняри!
Хората на Шанка се втурнаха към него, като първият едва сдържаше смеха си. Мерик запрати дръжката в лицето му и предприе възможно най-храбрия опит за бягство. Не измина и три крачки обаче, когато друг от биячите на Шанка заби юмрук в челюстта му.
Мерик се удари в стената и коленете му поддадоха. Още един юмрук в лицето и вече лежеше проснат на земята сред кална локва пикня.
Тогава те се развилняха, ритаха го, удряха го безмилостно. Той усети как едно от ребрата му изпука и се сви на топка, но тогава получи ритник в гърба. Изстена и опита да прикрие главата си, тялото и гърба си, но просто не му достигаха ръце, за да се предпази от ритниците и ударите, които валяха отгоре му. Носът му беше разбит. Устните — разцепени. Един зъб му се клатеше.
Мъжете го сграбчиха за ръцете, вдигнаха го и въпреки отеклите си клепачи Мерик видя как Шанка го гледа злобно иззад тъмните кичури на мазната си коса.
— Какво ти казах, малко копе…
Някакво раздвижване го накара да се обърне. Един от хората му се стовари по очи, сякаш го бяха ударили с брадва.
Мерик видя фигура в сенките, движеше се бързо и грациозно. Биячите на Шанка го пуснаха на опиканата земя и той се заслуша във виковете им на болка, в пукането на счупени кости и в тътена от стоварването на тела в прахта.
Сигурно бързо губеше съзнание. Може би бяха прекалили с ритниците по главата, защото, когато суматохата утихна и той вече потъваше в небитието, чу женски глас да изрича името му.
Ангел изрече името му.
Двадесет и шест
Река проучи плана на двореца толкова подробно, че го виждаше със затворени очи точно както беше начертан на свитъците, дадени от Бащата.
Стоеше насред мрачната улица и чакаше да потегли, но вече го беше правил стотици пъти във въображението си, беше изкачвал стените, беше се промъквал по коридорите, избягвайки стражите, които бързаха по своите си задачи.
Проникването в Квартала на короната се оказа лесно. Стената, която го обграждаше, не беше висока, а пазачите не бяха достатъчно нащрек, за да видят Река, който потече покрай тях, тих като нощта. Стражите в двореца обаче щяха да са по-различни. За щастие Бащата на убийците имаше свой човек там, който с охота им бе дал подробните планове. Някой, който с готовност ги беше осведомил и за движението на дворцовите стражи из огромната сграда.
Двама мъже вървяха към него покрай високата сто стъпки стена, която обграждаше Скайхелм. Бяха тихи, нащрек и не разговаряха като пазачите при портата на Квартала на короната. Но въпреки това бяха просто хора: нямаше да видят нито да чуят нищо.
Щом го подминаха, Река изникна от мрака и безшумно се засили към стената. Полетя на няколко метра по каменното ѝ лице, преди да се вкопчи в дебелия корниз, който се издигаше на още петнадесет стъпки. Издърпа се лесно, като забиваше железните си пръсти в камъка, пълзеше като паяк, далеч от светлината на фенерите, които осейваха основата на стената.