Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Изпълвам се с угризения. Питам се какво ли прави той сега. Вероятно е все още с красивата брюнетка. Нищо чудно вече да са отишли някъде да се забавляват, докато аз си лежа в леглото със съпруга лаптоп. Вторачвам се невиждащо в тавана и се заслушвам в жуженето на вентилатора на прозореца.
Но преди да успея да затъна още по-дълбоко в мрачните си мисли, едно иззвъняване от лаптопа ме стряска. Поглеждам го разсеяно. Съобщение от фейсбук.
Адам Ший ви изпрати съобщение във фейсбук.
Сякаш някой току-що ме включи в захранването! Адам! Ама дали е онзи Адам? Онзи Адам, който най-неочаквано включи лампичката на моето такси?
Напълно върната към живот, аз щраквам върху иконката и тя ме отнася във фейсбук и в неговия профил. Вторачвам се в снимката му. Там е с някаква глупава шапка и очила. Но това е добър знак. Можеш да разбереш много за един човек по снимката му във фейсбук. Опитът ми подсказва, че не е препоръчително да се занимавате с хора, публикували свои черно-бели снимки или свои снимки по бански (жените), или пък голи до кръста, замислени снимки (мъже) — обикновено влекат неприятности.
Както и всичките онези хора, които имат стотици приятели. Така де, че това не могат да бъдат истински приятели! Става въпрос за хора, които са срещнали по веднъж било по нощните клубове, било някъде по опашките в „Теско“…
Зачитам се в профила на Адам. Той има петдесет и седем приятели — не прекалено много, не твърде малко. Перфектната бройка. Така си казвам, чувствайки се като Златокоска.
Сега е мой ред. Какво ще кажеш за един наистина добър филм? Изчезна, преди да успея да те поканя. Кажи „да“, но да знаеш, че пуканките са от теб.
Вторачвам се в съобщението, изпълнена със смесица от радост и вълнение. Това би трябвало да ме научи друг път да не прибързвам със заключенията за красивите брюнетки. Бързо напечатвам „Да“, усмихвам се щастливо и се отпускам на възглавниците. И тъкмо се каня да изключа лаптопа, когато внезапно забелязвам ново съобщение:
Натаниел Кенеди се чувства господар на света.
В отговор глезенът ми ме прерязва. Абе няма ли най-сетне да се отърва от този човек?! Бързо! Трябва да го извадя от списъка на приятелите си!
Щраквам иконката „Изтрий от приятели“ и той изчезва.
Двайсета глава
Само дето не е толкова лесно.
За съжаление истинският живот не е като киберпространството — не мога просто да щракна върху иконката „Изтрий“ и да го накарам да изчезне. И през следващите няколко дена Натаниел продължава да се появява навсякъде, където съм и аз. Не в буквалния смисъл — и слава богу! Не мога да се оплача, че застава пред мен в плът и кръв на всяка моя крачка, включително и в метрото. Имам предвид дребни, на пръв поглед незначителни неща, които сами по себе си действително приличат на съвпадения, но, взети заедно, започват да изглеждат повече от необясними.
Примерно продължавам да получавам пропуснати обаждания по него на мобилния си телефон. В началото просто не им обръщах внимание, но когато едно такова обаждане ме събуди в пет сутринта, не издържах, обадих му се и го попитах какво иска, за бога.
— Нищо! — отсече ядосано той, след което се закле, че въобще не ми е звънил и че вероятно е било някаква грешка.
— Грешка ли? Дванайсет пъти?! — изсъсках аз, след което му заявих, че трябва да се научи как да си заключва телефона, и му затворих.
Което само по себе си не е чак толкова странно. В крайна сметка на кого не му се е случвало да си разглежда телефона и без да иска, да набере нечий номер или да отговори на приятел само за да го види как приближава към него?
Странното е, че на следващия ден Натаниел ми се обади с оплакването, че аз съм му звъняла! Представяте ли си, моля ви се?! Което е невъзможно, „тъй като съм си заключила телефона“, както благоволих да му обясня. Само дето, когато по-късно проверих набраните от мен номера, установих, че неговият действително е бил набиран. Многократно.
А после дойде и онзи чудат инцидент, когато Магда ме изпрати към центъра с такси, за да й донеса някакви „консумативи“ от нейния приятел доктор Розенбаум — особен човечец с бяла престилка и блестящо лице, което изобщо не помръдва, и огромни офиси с изглед към парка. Обстановката беше много шикозна. След като набрах някакъв таен код, бях поканена вътре, бях помолена да връча парите, след което получих торбичка с кремове и лосиони. Имах чувството, че извършвам сделка с наркотици. Не че някога съм извършвала сделка с наркотици, но както и да е — не това беше странното. Странното се случи на връщане.