Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Нещо, което сега отказва да ни позволи да се разделим.
Примерно легендата за Моста на въздишките.
И в мига, в който в главата ми минава тази мисъл, по гърба ми пролазват тръпки.
Което е абсурдно. Направо нелепо! Няма такова „нещо“! Това е просто някаква си тъпа легенда. Фолклор, създаден за зарибяване на туристите. А аз просто давам твърде голяма свобода на въображението си. Това не ни е „Зоната на здрача“ — това е истинският живот. Подобни неща просто не могат да се случат. Нали?
Свеждам очи към списанието, което лежи отворено в скута ми. Измъкнах го от купчината оръфани списания на масичката, когато пристигнахме, и доскоро разсеяно го преглеждах, но внезапно замръзвам. Защото тук, на страницата пред мен, е тестът „Той ли е Единственият?“.
Поемам си рязко дъх.
— Какво има? — обажда се сестра ми, която за момент прекъсва спора си с Робин и ме поглежда. — Да не би да е от кожичките? Аз изрично ги моля да не ми ги режат.
Поклащам нямо глава и вдигам списанието.
— Вижте този тест — почти прошепвам.
Очите на Робин се разширяват. А после, с онзи глас, който обикновено използват за трейлърите на филмите, тя изрича:
— Това е знак!
Кейт поглежда ту едната, ту другата, а после отсича:
— Глупости! Не е никакъв знак! — Привежда се към мен и грубо дръпва списанието от ръцете ми. — Това е просто стар брой на „Космополитън“! — Хвърля го в кошчето, поклаща раздразнено глава и изсумтява: — Писна ми от вас двете!
— Трябва да попречиш на легендата да се сбъдне! — продължава Робин, без да обръща внимание на Кейт. — Трябва да развалиш магията!
— Магия ли? — изсмива се презрително сестра ми.
— По-скоро проклятие — промърморвам си под нос.
— Каквото ще да е! — отсича Робин. — Обаче ти трябва заклинание!
— На кого ли не му трябва! — промърморва Кейт.
— Казах „заклинание“, а не „задание“! — срязва я Робин.
— Няма значение — свива рамене Кейт. — И без това на Джеф му е все едно.
Изсмива се саркастично, обаче моите антени долавят нещо, което доскоро не са хващали. Обръщам се към нея. Кейт често обича да се шегува и да прави саркастични забележки относно брака си, обаче днес в гласа й се усеща нещо съвсем различно.
— Кейт, всичко наред ли е у вас?
Тя ме поглежда и почти виждам как нахлузва бронята си.
— Разбира се — махва небрежно с ръка. — Защо да не е наред!
— Имам предвид между теб и Джеф.
Челюстта й се сковава. След малко изрича през зъби:
— Естествено. Просто все още си носи онзи вирус. Сигурна съм, че има нужда от антибиотици, обаче знаеш ги какви са мъжете, когато става въпрос за гълтане на хапчета. — Тръсва глава. — Нищо особено.
— Ами… окей — побързвам да сложа точка на темата аз. Познавам твърде добре сестра си, за да рискувам да я притискам. Щом една тема е приключена, значи е затворена, заключена и окована и никой, ама никой на света не може да влезе в нея.
— Така, готово! — обажда се една от виетнамките, която се занимава с мен, и потупва лекичко крака ми.
— Божичко, възхитително е! — усмихвам се аз и размърдвам доволно бледорозовите си нокти на ръцете и краката. Не изглеждат като моите. Аз съм свикнала да имам ръце с очукани, издъвкани или пълни с боя нокти, но ето че сега са се трансформирали в истински нюйоркски ръце.
Показвам ги гордо на Робин и Кейт и се провиквам:
— Хей, вижте ме!
— О, божествено! — веднага поема Робин и помръдва своите бляскави пръсти на краката така, че цветчетата улавят светлината. — Вижте ме и мен!
— Прекрасно! — влизам в тона й аз и после посвещаваме следващите няколко секунди да си сравняваме маникюра и педикюра. Едва тогава се сещаме за Кейт. — А твоите? — обръщам се към нея, обаче тя вече обува сандалите си.
— Добре са — кимва тя, докато закопчава катарамата. — Аз съм с безцветен лак, както обикновено.
Боже, сестра ми наистина е много досадна понякога!
— А сега, ако нямате нищо против да платите… — сочи към касата собственичката на салона за маникюр, която е още по-слаба и ефирна дори от служителките си виетнамки, и аз забелязвам огромна опашка, очакваща с нетърпение освобождаването на столовете ни.
— Разбира се! — побързвам да сляза от стола и бръквам в чантата си. Вадя портмонето си и в този момент нещо пада на пода и издрънчава.