Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
И сега гледам като хипнотизирана как някакъв мазен водещ изскача на всичките телевизионни екрани, а неоновобелите му зъби проблясват. И се дръпвам уплашено.
— Луси?
Обръщам се към Адам и свеждам засрамено глава.
— Извинявай. Нещо се разсеях.
— Добре ли си? — оглежда ме с жив интерес той.
— Да, добре съм. Извинявай — усмихвам се аз и свивам рамене.
Шибаният Нейт е навсякъде! Ако не се сблъсквам с него, нещо все ми напомня за него! Направо не мога да избягам от него!
— Хубаво, защото… исках да те попитам… — Той протътря притеснено крака. — Дали би искала да…
Душата ми се изпълва с трепетно очакване. О, боже! Той май ще ме покани на среща!
— Хей, ама ти си Луси, нали? — прекъсва ни нечий глас.
О, не! Върви си! Който и да си ти, върви си!
— Да, това наистина си ти!
Опитвам се да се престоря, че не съм чула.
— Та какво казваше! — обръщам се към Адам и го поглеждам с надежда, обаче няма никакъв смисъл. Атмосферата вече не е същата.
— Имам чувството, че онзи тип там те познава — казва той и сочи някъде зад мен.
Полагайки усилия да скрия разочарованието си, аз се обръщам и се оказвам очи в очи с нисък мъж с бляскав костюм, който стои пред мен и ми се хили. Изглежда ми познат, но за момент не мога да се сетя…
— Купонът на телевизионерите, от онази вечер — припомня ми той. — Отбелязах колко ми харесва роклята ти.
— О, здрасти… Брад?
Да бе! Това беше кретенът, който непрекъснато ме прегръщаше през кръста и ръсеше тъпи шеги.
— Точно така! — разсмива се той и пали цигарата си.
Млъквам. Виждам се в чудо какво да правя. Накрая, в отчаянието си, сграбчвам ръката на Адам и изричам:
— Вие двамата познавате ли се? Това е приятелят ми Адам. Адам, запознай се с Брад.
Но ако съм се надявала да бъда спасена от това представяне, ужасно съм грешала. Брад избоботва нещо, ръкува се любезно с Адам, след което автоматично се обръща към мен и пита:
— Е, как е Натаниел?
Направо не мога да повярвам!
— О, ами… мисля, че е добре.
— Той е страхотен мъж! И според мен вие двамата сте чудесна двойка!
Това е само лош сън. И аз всеки момент ще се събудя от него!
— Ами всъщност… — започвам аз, обаче той ме прекъсва.
Обръща се към Адам и изтърсва:
— Сериозно говоря! Двамата са страхотна двойка!
О, не! Моля те, господи, накарай го да спре! Моля те! Нека всичко това свърши!
— Ще отскоча вътре, за да си взема друга чаша — изрича Адам и се изнася, преди да съм успяла да го спра.
Мамка му!
Решавам да си пресуша набързо чашата и да го последвам, но после се сещам, че не мога да вървя толкова бързо. И неохотно се обръщам отново към Брад, който продължавала каканиже нещо за себе си. Правя се на заинтригувана и от време на време промърморвам нещо от рода на: „Така ли? Виж ти!“, обаче минават цели десет минути, а аз все още не мога да се откопча от този досадник. Все така се усмихвам и кимам, но вътрешно крещя от безсилие. Идва ми да убия Нейт. Той е виновен за всичко! Непрекъснато ми се бърка в живота! В мига, в който си мислех, че Адам ще ме покани на среща, се появява Брад и всичко разваля!
И на това ако не му се вика малшанс… Надзъртам отчаяно над рамото на Брад, търсейки Адам. Няма го от доста отдавна. Къде изчезна?
А после го забелязвам. Точно до входа на галерията. Пуши саморъчно свита цигара и говори с някакво момиче. Сърцето ми се свива. Момичето е много красива брюнетка. Двамата са свели глави и потънали в разговор, а тя леко докосва ръката му. Стомахът ми се преобръща. Но коя е тази? В гърдите ми се надига непозната до момента ревност. И сякаш в потвърждение на това двамата избухват в гръмогласен смях. Изглеждат близки, спокойни един с друг, заедно.
— Би ли ме извинил, моля? — прекъсвам рязко Брад на средата на изречението.
— О, ами… разбира се — кимва слисано той.
Обръщам се, преди Адам да ме е видял как го гледам, промъквам се през тълпата и бързо изчезвам в нощта.
— Много рано се връщаш!
Когато влизам в дневната, заварвам Робин седнала на средата на пода, обградена от купища списания.
— Аха — изломотвам мрачно и се тръшвам на дивана.
— Как е глезенът ти?
— Боли — примигвам аз, изхлузвам си сандала и разтривам подутия си и вече посиняващ крак.