Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Ала вместо да падне върху някое произведение на изкуството, погледът ми се заковава върху една вече позната фигура с бейзболна шапка, избеляла тениска и цепнати на коленете дънки — фигура, която тъкмо в този момент поема обилно количество канапета от близката сервитьорка. В момента е с гръб към мен, но аз автоматично го разпознавам.
Неканеният гост на всяко откриване на изложба.
— Здрасти! — приближавам се към него аз и го потупвам по рамото.
Обръща се и когато ме вижда, вдига ръце в знак, че се предава. В едната му ръка има чаша шампанско, в другата — салфетка с канапета.
— Виноват, Ваша милост! — заявява ухилено той, преди да съм успяла да кажа каквото и да било.
— Е, как е? — усмихвам се и аз.
С изненада установявам, че всъщност се радвам да го видя. „Но това е само защото сега съм сама“ — побързвам да си напомня аз. На събития като това винаги е приятно да видиш някой познат, независимо кой е.
— Кое — изкуството или шампанското? — подкача ме той.
— И двете — разсмивам се аз.
— Хмммм… да видим… — Отпива от шампанското си и завърта глътката в устата си. — Бих казал, че шампанското е много добро, далеч по-добро от това на последното откриване на изложба, на което бях…
Правя се на нацупена и питам:
— Ами изкуството?
— Е, него все още не съм видял — свежда срамежливо глава той.
— Адам! — провиквам се аз и го тупвам лекичко по ръката.
— Ти помниш името ми? — поглежда ме с искрена изненада той.
— О, ами… Е, паметта ми не е чак толкова лоша — разсмивам се аз, за да скрия притеснението си. — Но като че ли трябваше да те ударя по-силно — допълвам и в старанието си да се спася от срама, отново прибягвам до насилие, като този път го ощипвам здравата.
— Олеле! — дръпва ръка той. — Моля те, недей! И при най-слабото докосване ми излизат синини!
— Така ти се пада значи! — усмихвам се кисело. — Направо не мога да повярвам, че не си си направил труда да погледнеш инсталациите! Предполага се да са възхитителни! Защо не се поразходи?
— Ами, защото те чаках — заявява простичко той.
— Кого, мен ли? — Сега е мой ред да се изненадам. Не само от отговора му, но и от поведението на стомаха ми, който незнайно защо прави познатото си палачинчесто преобръщане.
— Ами, предположих, че ще се появиш — нали си такава любителка на изобразителното изкуство… — заявява той, без да довърши, а аз не мога да схвана дали ме дразни или не. — Помислих си, че ще бъде по-добре да те изчакам, за да можеш да ми обясниш това-онова. Миналия път се справи много добре.
„О, значи това е само заради познанията ми по изобразително изкуство“ — промърморвам си разочаровано наум аз.
Но побързвам да скрия разочарованието си, като заявявам бодро:
— Да знаеш, че комплиментите няма да те спасят! Пък и освен това сега е твой ред!
Той ме поглежда с присвити очи, като че ли този път аз съм тази, която се опитва да го изпързаля. Накрая промърморва:
— Искаш да те заведа на кино, така ли?
— Нали такава беше сделката, а?
И едва в този момент си давам сметка какво правя. Луси Хемингуей, ама ти флиртуваш! И при тази мисъл усещам как бузите ми пламват. Да, аз наистина флиртувам! Ама какво ми става, за бога?
— Е, в такъв случай остави тази работа на мен! — кимва той и започва да дъвче замислено устните си.
— Няма проблеми — свивам рамене с престорено безразличие, като че ли въобще не ми пука дали ще ме заведе на кино или не. Така де! Не искам да си създава погрешно впечатление за мен и да си мисли, че го харесвам! Ама че абсурдна идея! Защото не го харесвам. Очевидно е.
Започваме обиколката из галерията.
Всъщност сега като се замисля, май не съм флиртувала. Просто се държах любезно. И забавно. Точно така — държах се любезно и забавно!
— Божичко, направо умирам от глад! — възкликвам, като се старая да се държа весело и нормално и да насоча разговора към някаква друга тема. За щастие, в този момент зървам една сервитьорка и побързвам да си грабна миниатюрна вафличка, върху която са натрупани купища неща — какви са, убийте ме, не мога ви каза! И пъхвам цялата вафличка в устата си. Наведнъж. Така де, споменах, че беше мъничка. — Мммм, много вкусно! — промърморвам. — И ти трябва да опиташ! — казвам на Адам.
— Вече опитах десетина — ухилва се той и разменя празната си чаша от шампанско за пълна. — Но мисля, че още няколко няма да ми навредят.