Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Докато се качи на лодката с осемте чифта гребци, дори не беше зърнал лицето на това момиче. Видя само брадата на Хъзър Реис. И още едно момиче. Между тях и гребците седяха четирима моряци. И да ги нападнеше, не беше възможно да стигне до целта.

Алехандро видя единствено разлялото се по раменете на момичето цяло море от житни класове, когато то се прехвърляше от въжената през перилата и вятърът отнесе шала от главата й.

„Господи!“ – възкликна в този миг. От момичето сякаш бликна сноп лъчиста светлина.

Без да му мисли, реши да се качи на палубата. Когато въжената стълба остана празна, той незабелязано се изкатери по нея. Дъщерята на падишаха и Хъзър Реис бяха с гръб към него. Златистите коси на момичето се развяваха под напорите на нахлуващия черноморски бриз. В този миг му мина мисълта: „Даже ей сега мога да им видя сметката, и на двамата".

Алехандро застана зад гърба на строените откъм страната на пристанището морски пехотинци и погледна към момичето през раменете на тези, които бяха пред него.

Велики Исусе! Велики Исусе!

Спомняше си и сега, че остана без дъх.

Никога през живота си не бе виждал толкова красиво момиче!

„Не ставай глупак! – скастри се моментално сам. – Колко ли пък момичета си видял през живота си? Да си видял! Тя е най-красивата. Тя ще бъде най-красивата и сред всички, които ще виждам оттук нататък. Не може да има момиче, по-красиво от това!“

Внушаваше си безброй пъти, че е негов враг, но така и не можеше и свали очи от нея.

И ето че оттогава досега не можеше да я забрави.

Докато я съзерцаваше на палубата, си мислеше кое е по-красиво – синевата на морето или синевата на нейните очи. Не знаеше. Тези трепети му бяха непознати. С какви ли думи разполагаше един човек, прекарал краткия си живот в битки и тъмници, та да опише красотата, която виждаше!

„Враг, но много красив!“ – реши за себе си и той.

Ето, онзи миг бе мигът, когато се погледнаха очи в очи.

Умът му съвсем се обърка. Убеден бе, че и момичето го гледа. Дъщерята на султан Сюлейман го гледаше!

Направо се вкамени. Разумът му заглъхна, волята му изпусна контрола си над мисълта и тялото. Сърцето му се раздумка. „Гледай я! - си повтаряше безспир. – Няма да видиш никога повече такава красота. Гледай я! Запомни я! Изпий тази красота!“

Ако го бяха оставили, щеше да я гледа още и още, но един от постовите го забеляза и го изгони:

– Марш, слизай долу! Да не те виждам повече тук! Отивай си при греблото и чакай там!

След време, като се замисли какво е направил тогава, не можа да си повярва. Още като слезе от палубата, гребецът, който беше най-близко до седалката, където момичето щеше да се настани, като се върна в лодката, се съгласи да си разменят местата. Плюс това, когато слезе по стълбата и вече трябваше да се прехвърли в лодката, Михримах изпревари агите и моряшките командири и му подаде ръката си. Дори и сега усещаше как в дланта му потрепва онази малка бяла ръка.

Лодката се плъзгаше гладко покрай Сарайбурну, а него го обсебваха луди мисли. Например идваше му да викне: „Хей, хвърлете греблата, оставете ни сред морето двамата сами“.