Към небето 2 към звездите

Веднага завъртях кораба по оста му и насочих прожектори в тази посока. Видях огромен куп извънземни гъби, които пулсираха леко, сякаш дишаха, всяка от тях с размерите на кораба ми.

— Ти виждаш ли това? — попитах Химерна, докато тя заставаше до мен.

— Не. Ти какво виждаш?

— Движение — присвих очи. Нещо се прокрадна в периферното ми зрение и аз отново завъртях кораба.

— Сензорите за близост не показват нищо — настоя Химерна. — Сигурно е част от холограмата.

— Командване полети? — обадих се аз. — Какво беше това движение?

Отговорът долетя объркан, накъсан, комуникациите ми очевидно прекъсваха. Сенките в тази стая се движеха. Завъртях се отново и се опитах да забележа какво има тук.

— Командване полети — повиках ги отново. — Не ви чувам.

— Искате ли автентично преживяване, или не? — долетя гласът, неочаквано съвсем ясен. — Казах ти, че когато пилотите навлязат дълбоко в лабиринта, на комуникациите не може да се разчита.

— Добре, ясно. Какви са тези сенки?

— Какви сенки?

— Които се движат в стаята — обясних. — Има ли нещо в лабиринта, което ще ме нападне?

— Ами… Не съм сигурен.

— Как така не си сигурен?

— Ами… само секунда.

Двете с Химерна останахме в сенките. По уредбата долетя нов глас, който беше по-развълнуван и ентусиазиран. Това беше Уинзик, шефът на креляните.

— Аланик! Аз съм Уинзик. Разбрах, че си изпитала някои от объркващите страни на лабиринта.

— Може и така да се каже — отвърнах. Гласът на Уинзик звучеше… малък. Сякаш сигналът от някъде далече представляваше тънка нишка, която всеки момент щеше да се скъса.

— Тук, при нас, има нещо — рече Химерна. — И на мен ми се стори, че го видях.

— Хм, олеле, олеле — отвърна Уинзик. — Сигурно става въпрос за холограма.

— Сигурно ли? — попитах.

— Ами, самите ние не сме сигурни как работи! — призна Уинзик. — Не добавяме движещи се сенки към холограмите на куполите, но може да има други холограми, създадени от лабиринта. Нали не сте забравили, че не сме го строили ние. Ние го взехме за използване, поправихме го и добавихме наши дронове, но е построено от хора. Не сме съвсем сигурни какво може да прави — или до какви крайности може да стигне, — за да имитира истински гробокопачески лабиринт.

— Значи сме лабораторни животинки? — подразних се аз. — Тествате нещо, което не разбирате. Хвърляте ни вътре, за да видите кой ще оцелее.

— Стига, стига — спря ме Уинзик. — Не бъди толкова агресивна, Аланик. Твоите хора не се ли опитват да се сдобият с гражданство във Върховенството? Като ми крещиш, няма да постигнеш тази цел, уверявам те! Както и да е, добре се справяте! Давайте все така!

Каналът прекъсна и аз едва се сдържах да не го наругая. Как смееше да е толкова… толкова… нагъл. Бе повече от очевидно, че това приятелско отношение е само преструвка заради мен. Креляните бяха отвратителни разрушители, както бяха доказали с отношението си към моите хора. Да не би Уинзик да си мислеше, че един мазен глас ще прикрие реалността от другите?