Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Лудвиг отстъпи колебливо назад и се поклони учтиво.
— Както заповядаш, Господарю Рал.
След като се бе отдалечил на безопасно разстояние, той се завъртя и си тръгна, последван от неколцина от другите гости.
— Позволи ми да го убия — изпрати го със смръщен поглед Кара.
— Нека аз — изсъска Бердин. — Малко тренировка ще ми е от полза.
Ричард също го изпрати с поглед.
— Де да беше толкова просто.
— О, ще стане съвсем просто — успокои го Бердин.
Ричард поклати глава, докато гледаше как тълпата се разпръсква.
— Убиването на хора не е начин да се поддържа мирът.
Кара явно беше съгласна с Бердин, но реши да смени темата.
— Бенджамин би искал да те види. Обещах му да те намеря и да те заведа в Градината на живота.
Четиридесета глава
ДОКАТО РИЧАРД МИНАВАШЕ МЕЖДУ ФЛАНГОВЕТЕ гвардейци и прекрачваше прага на Градината на живота, следван по петите от Зед, Натан и Кара, забеляза, че вече е издигнато скеле. По дъските най-отгоре сновяха работници. Някои изрязваха деформираната арматура, докато други се занимаваха с изработването на новата конструкция и стъклата, за да може покривът да бъде затворен.
Слънцето беше изгряло и помещението бе окъпано в светлина. Вътре патрулираха гвардейци от личната охрана на Господаря Рал, като не изпускаха от очи работниците горе на скелето и в същото време следяха изкъсо дупката в мрака долу.
Всичките тези хора в Градината на живота смущаваха Ричард. Той беше свикнал да намира лично убежище тук. Помисли си, че вероятно дедите му от поколения назад са използвали това място по същия начин — като параклис за усамотение, където, макар да бяха сътворявани някои от най-опасните магии, съществували някога, беше спокойно кътче, предлагащо тихо уединение.
Бенджамин, който разговаряше с един гвардеец, забеляза Ричард и се завтече към него. Работниците на скелето продължиха да работят, но не можеха да се въздържат да не хвърлят скришом погледи към Господаря Рал.
— Господарю Рал, добре ли си? — попита Бенджамин. — Чух, че имало пожар. Майката Изповедник също се тревожи.
— Добре съм. — Ричард посочи с пръст през рамо към дядо си и Пророка. — Добре, че Зед и Натан бяха там. Успяха да го потушат.
— Радвам се да го чуя.
Ричард се огледа.
— Къде е Калан?
Бенджамин посочи нащърбената дупка в пода.
— Долу е с Ничи, при машината са.
Ричард се насочи към стълбата, а Кара застана до Бенджамин.
— Казах на Господаря Рал, че искаш да го видиш.
Бенджамин направи крачка напред към Ричард.
— Да, вярно е. Получих информацията, която искаше, Господарю Рал.
Ричард спря пред стълбата, която водеше надолу към зейналата дупка.
— Имаш предвид, че си проучил докъде надолу стига машината ли?
Бенджамин кимна.
— Преди всичко ти се оказа прав. Онази чупка в библиотеката под нас е свързана с това нещо тук долу. Налага се стената да бъде закривена по този начин, за да заобиколи машината, която е от другата й страна.
От другата страна на стената с рафта, на който бяха намерили „Регула“. Пак се запита за местоположението на книгите в библиотеките. Никога не бе разбирал как са подредени. Може би защото знаеше за тях твърде малко.
Ричард хвана стълбата и пусна Зед и Натан пред себе си. Той ги последва, а накрая влязоха Кара и съпругът й. Щом слязоха от стълбата, се наложи да заобиколят по-едри отломки, след което продължиха надолу по спираловидната стълба. Като вървяха един подир друг, заслизаха към утробата на машината.
Притихналата стая под тях бе осветена от призрачната светлина на магическите кълба. Калан го посрещна с усмивка, очевидно си отдъхна, като видя, че е жив и здрав. Скръстила ръце и потънала в размисъл, Ничи изучаваше мълчаливо металната кутия и само стрелна новодошлите с бърз поглед. Ричард се зарадва да я види, защото знаеше, че с нея Калан е в безопасност.
— Май е тихо — каза Ричард.
— Мъртвешки тихо — потвърди Калан.
— Не е издала нито звук, нито пък се е появила странната светлина, за която спомена — отърси се от мислите си Ничи. — Потънала е в мълчание, както през всичките хиляди години досега.
Зед прокара кокалестите си пръсти по повърхността на машината, едва ли не със страх да я натисне повече, но, от друга страна, в невъзможност да се въздържи да я докосне.
— Двамата с Натан заварихме същото — ни дума, ни вопъл.
Не можеше да се каже, че Ричард е недоволен от тази новина. Нямаше нищо против тази чудесия да потъна в мълчание за още хиляда години.
— Как ти е ръката? — попита той Калан.