Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Той се обърна към струпаните Огнени танцьори, които продължаваха да чакат неспокойно по-надолу на склона. Чуха се викове, настъпи някаква суматоха, след което няколко от облечените в бели мантии фигури изтикаха двама души напред. Бяха Роелстан и Гулейн.

— Господ да те убие! — извика Роелстан и заподсмърча. — Нали обеща, че ако ти доведем тези двамата, ще ни простиш!

— Вие сте опростени — отвърна развеселен Мейфуору. — Прощавам ви глупостта. Но не можете да избегнете наказанието. Никой не може да си позволи да избяга от Господаря.

Роелстан се свлече на колене, а хората, които го влачеха, се опитаха да го вдигнат на крака. Съпругата му Гулейн вероятно беше припаднала и висеше отпусната в ръцете на пазачите си.

Сърцето на Саймън подскочи и дъхът му секна. Бяха безпомощни и нищо не беше в състояние да ги спаси този път. Щяха да си умрат тук върху този брулен от ветровете хълм или щеше да ги отмъкне Кралят на бурите, както беше казал Мейфуору, което със сигурност щеше да е много по-отвратително. Той се обърна да погледне Мириамел.

Принцесата сякаш беше задрямала — клепките й бяха притворени, устните й помръдваха. Дали се молеше?

— Мириамел! Това са норни! Слугите на Краля на бурите!

Тя не му обърна внимание, потънала в собствените си мисли.

— По дяволите, Мириамел, стегни се! Трябва да помислим как да се освободим!

— Затвори си устата, Саймън! — изсъска тя.

Той я зяпна слисано.

— Какво!?

— Опитвам се да напипам нещо. — Мириамел се притисна към изсъхналото дърво, мърдаше полека рамене и явно търсеше нещо със завързаните на гърба й ръце. — На дъното на джоба на наметалото ми е.

— Какво е? — Саймън изпъна максимално ръце и успя да докосне шаващите й под наметалото пръсти. — Нож ли?

— Не, взеха ми ножа. Твоето огледало — което ти даде Джирики. Остана у мен, след като ти отрязах косата. — Докато тя говореше, той усети дървената рамка да се измъква от джоба й и да докосва пръстите му. — Можеш ли да го хванеш?

— С какво ще ни помогне? — Той го напипа. — Не го пускай, докато не го хвана. Ето, готово.

Вече го стискаше със завързаните си ръце.

— Можеш да извикаш Джирики — прошепна тържествуващо тя. — Нали каза, че може да бъде използвано при крайна нужда.

Мигновеното въодушевление на Саймън угасна.

— Но то не действа по този начин. Той не може просто да се появи. Не е такава магия.

Мириамел замълча за момент, после въздъхна отпаднало.

— Но ти ми каза, че е довело Адиту, когато си се загубил в гората.

— Отне й няколко дни, докато ме открие. Ние не разполагаме с дни, Мири.

— Опитай все пак — отвърна настоятелно тя. — Няма да навреди. Джирики може да е наблизо. Няма да ни навреди!

— Но аз дори не мога да го видя — възрази Саймън. — Как да го задействам, без да мога дори да го погледна?

— Само опитай!

Саймън се отказа да възразява повече. Пое дълбоко дъх и се съсредоточи да си представи собственото си лице, както го беше видял последния път в огледалото на сита. Беше запомнил основните неща, но не можа да си спомни подробностите — какъв точно беше цветът на очите му? И белегът върху бузата му, белегът от изгарянето от кръвта на дракона — колко дълъг беше?