Целувката на змията [bg]

Глава петдесет и девета

Омагьосан, смутен, объркан

— Същото е и в къщата на кмета. Без щети. Край — чу се глас от уоки-токито щом Мат тръгна към Ингрид. Ингрид зъзнеше, протегна китките си към Мат (в едната си ръка държеше пръчицата си), елфите се бяха скупчили зад нея. — Какви ги вършиш? — попита Мат.

— Ами, изпращах децата у дома — каза тя с вдигнати напред ръце.

Чуха се още звуци от уоки-токито и Мат го изключи. Той посочи ръцете й.

— Имах предвид това с китките?

— Няма ли да ме арестуваш? — попита тя, докато той се наведе към зейналата врата.

Той поклати глава.

— Защо? Нещо нередно ли си сторила?

— Не си ли за това тук? Да ги отведеш? — каза тя и внимателно пусна ръцете си надолу.

Той й отговори с въпрос.

— Какъв е този шум? — попита. — Звучи като песен на птица.

От вратата се усещаше топъл полъх, но Ингрид още мръзнеше. Елфите продължаваха да усещат неспокойствието й.

Мат ги подмина и отиде към отворената врата в пода. Коленичи, стискайки двете страни на вратата и надникна. Ингрид забеляза силните му ръце.

— Какво е това? — попита той и погледна отново към Ингрид. — Изумително е.

— Оттук са дошли бездомните деца… елфите. Това е портал за техния свят — каза тя, осъзнавайки, че няма какво друго да направи, освен да говори истината. Или щеше да й повярва, или щеше да си живее със заблудата, че магии не съществуват. Огледа лицето му, видя как се мръщи, но веднага се успокои.

— Хм — каза Мат — как се казва?

— Алфхайм, елфите са алфари… елфи — отвърна му тя.

— Е, ще трябва да ги върнем у дома им, нали така? — попита той.

— Не си ли тук, за да ги арестуваш?

— Защо да го правя?

— Но аз мислех…

Той поклати глава.

— Не исках да повярвам в онова, което беше пред очите ми. Знаех, че има нещо различно в теб… и съжалявам, че бях такъв тесногръд идиот — въздъхна той. — Беше ми трудно да приема, че си вещица. Беше против всичко, в което съм вярвал до сега. Но сега зная другата истина. Не разбирам всичко, но ти вярвам и ти се доверявам. Вярвам, че ти си магия.

— Не си идиот — каза Ингрид и усмивка започна да озарява лицето й.

Той се изправи на крака с един скок от опора, без да падне вътре. Не знаеше, че е толкова атлетичен.

— Аз съм… бих бил… ако те оставя — каза той и я погледна дълбоко в очите. — Прощаваш ли ми?

— Винаги — отвърна Ингрид с искрящи очи.

— Значи си вещица, а? — попита той.

Тя кимна.

— Това е едно от много имена. Казвам се Ерда и също съм от друго място. Но за разлика от елфите, аз не мога да се прибера обратно.

— Аз и не искам. Трябва да останеш тук, с мен — каза Мат. Приближи се, за да я целуне, но рязко беше прекъснат от силното кашляне на Свен, Ирдик си издуха носа, Вал го настъпи, а Келда и Ниф започнаха да пляскат и да се кикотят.