Целувката на змията [bg]

— Какво ще правим? — попита Фрея, вгледана в очите на любимия си, които блестяха в тъмнината и отразяваха фенера над пазача.

Килиан инструктира Фрея да постави ръка около лявата китка на Ан. Взе свободната ръка на Фрея и дясната ръка на Ан, която се беше свлякла при отпускането на тялото й.

— Дръж се здраво! — намигна й той.

— О, не, не отново! — каза Фрея и стисна очи в очакване на болката.

Този път Фрея не заспа при преминаването. Беше много по-кратко и плавно, като монтаж от френски филм, като сцена от „До последен дъх“, в която движенията на Джийн Сибърг са насечени — най-малките моменти от едно до друго движение липсват. В един момент бяха на едно място, а в другия — на друго; тримата бяха сгушени на пясъка, а Джоана и Норман тичаха към тях. Фрея се чувстваше изстискана от преживяното. Лицето на Килиан беше пребледняло, капка кръв се стичаше от ноздрата му и Фрея се пресегна, за да я избърше, докато двамата държаха Ан. Беше рано вечер, небето беше сиво и розово към линията на морето.

— Нужни са й вода и храна — каза Килиан. — Или по-скоро банка глюкоза.

— А, да, имам една в куфарчето вкъщи — каза Норман в опит да се пошегува. — Толкова се радвам, че се върнахте. — Прегърна ги силно, а Джоана коленичи до дъщеря си, помилва я по главата и я целуна.

— Трябва да приберем Ан вътре — каза Фрея.

— Ан… колко хубаво. Моята fylgja — в очите на Джоана имаше сълзи.

— Добрата Ан Баркли — каза Фрея.

Главата на Ан помръдна.

— Къде съм? Кои сте вие? Заведете ме вкъщи! Моля, върнете ме — промърмори тя.

Заведоха я в стаята за гости до кабинета на първия етаж и я настаниха удобно в леглото. Джоана и Норман обикаляха около нея като птички, които свиват гнездо, а Фрея и Килиан опустошаваха хладилника. След като беше затворена с дни и влачена на площада отново и отново, пътуването във времето едва не довърши Ан. Дадоха й бульон и намачкани зеленчуци, но беше дехидратирана и това щеше да отнеме време.

Килиан и Фрея живнаха. След като се нахраниха и преоблякоха, се присъединиха към Джоана и Норман в стаята за гости.

— Прилича на една от Норните — каза Норман на Джоана, която бдеше над леглото. — Бенката на устната й.

— Аз съм… — каза Ан, очите й бяха отворени. — Името ми е Verdandi, избрах Ан за име в Мидгард.

— Verdandi — повтори Джоана, клатейки глава. — Вердан-дий.

Фрея седна на леглото и взе ръката на Ан.

— Познаваш ли майка ми? Ти ли се яви на Джоана като дух, за да ни предупредиш за опасност? — попита тя развълнувана.

— Да — отвърна Ан. — Излъгах ви преди. Съжалявам. Пазачът чува всичко, дори да се преструва на заспал. Само парите го интересуваха. Изстискваше съпруга ми, всяка целувка му струваше скъпо — крехкото й тяло потрепна. Джоана допря студена кърпа до челото й.

Разказваха бавно, Джоана и Норман допълваха Фрея и Килиан с това, което те знаеха. Ан — Вердандий е една от Норните, които бдят над Игдрасил. Тя е била и богиня на съдбата, преплетена във времето. Ан е била богиня и на настоящето, сестрите й — богините на миналото и бъдещето, формирали триумвират, с който контролирали съдбите на богове и хора. Както Джоана беше предположила, Ан беше изписала посланието на гроба си по такъв начин, че да подскаже на Джоана, че е Норн.