Рубинения кръг [bg]

Последва дълго мълчание и аз можех да отгатна защо. Роуз, като всички останали, искаше да намери Джил. Сега, когато имаше толкова много вероятни следи, беше разбираемо, че тя предпочита да участва активно в мисията, отколкото да се изживява като бавачка. Но Роуз бе видяла достатъчно в комуната — и ми беше достатъчно близка приятелка — за да отстъпи накрая.

— Добре. Ние ще се погрижим за тях. Но ако има нещо, което можем да направим, за да открием Джил — каквото и да е…

— Ще ви уведомя — обещах. Затворих и се огледах. — Това ли е?

Бяхме излезли от обширната оживена градска зона на Палм Спрингс и бяхме навлезли в пустинна местност, в сравнение с която бърлогата на Улф беше върхът на цивилизацията. Насред трънливия оголен пейзаж се виждаше малка самотна хижа и когато завихме по песъчливия прашен път към нея, зад гумите на колата се надигнаха облаци прах.

— Да, това е — отвърна Маркъс.

— Е, със сигурност мястото е усамотено — отбеляза Сидни, — ала дали е безопасно?

— Най-безопасното място, с което разполагаме — увери ни Маркъс и спря пред хижата. — Никой не ни е проследил дотук. Никой не знае за връзката ми с тези хора.

Слязохме от колата и последвахме Маркъс до вратата. Той почука три пъти — всеки път все по-силно — преди вратата най-сетне да се отвори. Около петдесетина годишен мъж с разчорлена коса и очила с кръгли стъкла се втренчи в нас, примижвайки на слънчевата светлина като морой. Когато позна Маркъс, лицето му засия.

— Маркъс, човече, откога не сме се виждали!

— Аз също се радвам да те видя, Хауи — отвърна Маркъс. — С приятелите ми се нуждаем от място, където да отседнем. Може ли да ти се натресем на главата?

— Абсолютно, абсолютно. — Хауи отстъпи настрани, за да влезем. — Влизай, човече.

— Хауи и съпругата му Пати отглеждат и продават всякакви билки — обясни Маркъс.

Вдъхнах дълбоко, докато влизахме в дневната, появила се сякаш направо от седемдесетте години.

— И особено една трева — додадох.

— Не се притеснявай — рече Маркъс и устните му се извиха в усмивка. — Те са добри хора.

Сидни смръщи нос.

— Няма да е добре за нас, ако, докато се крием от алхимиците, ни арестуват за търговия с наркотици.

Маркъс не се впечатли.

— Това е последната ни грижа. Те ще ни осигурят безопасно жилище. А и кухнята им винаги е добре заредена.

Поне това последното беше истина. При условие че оцелеем от вредната храна, скоро нямаше опасност да умрем от глад. Никога в живота си не бях виждал толкова много кутии с бисквити „Туинки“. Пати беше не по-малко радушна домакиня от съпруга си, уверявайки ни, че можем да се чувстваме като у дома си и да останем колкото пожелаем. Двамата навярно прекарваха по-голямата част от времето си в сутерена или в градината, където отглеждаха различните растения, които консумираха или продаваха. След като се настанихме, гостоприемните съпрузи слязоха долу, оставяйки ни сами, за да обмислим на спокойствие плановете си. Разбрах, че докато съм разговарял с Роуз и майка ми, Маркъс и Сидни се бяха сдобили с друга информация.