Рубинения кръг [bg]

На този въпрос няма добър отговор — мрачно заяви леля Татяна. — И нищо добро няма да излезе от всичко това.

Обядът бавно вървеше към своя край. Подробностите в плана бяха уточнени, а Сидни реши да прибегне до известна магическа маскировка с помощта на посестримите си вещици. Сабрина получи обаждане от Воините, които я призоваха обратно в редиците по-рано, отколкото тя очакваше. Тя се намръщи и стана.

— Скоро ще ви се обадя, когато разбера повече подробности за новобранците. Може ли някой от вас да закара Маркъс в конспиративната му квартира?

— Ние ще го закараме — каза Сидни, изпреварвайки Трей и Еди. — По-късно ще поговорим с вас, приятели.

Групата ни се разпръсна и двамата със Сидни поведохме Маркъс към колата, която бяхме наели след пристигането си в Палм Спрингс. Беше кабриолет — бонус от компанията, за който не бяхме молили.

— Супер — заяви Маркъс. — Страхотен ден за открита кола. — Погледна към мен. — Ъъ, а може би не.

След вчерашния облачен ден, Палм Спрингс се бе върнал към обичайния за лятото пек, на чието въздействие аз определено нямах желание да се подлагам. Слънчевата светлина не убиваше мороите като стригоите, но определено можеше да бъде неприятна за нас, ако се излагахме достатъчно дълго на нея. Подобни моменти ми напомняха за различията между Сидни и мен. Тя обичаше слънцето, а животът с мен я лишаваше от него.

— Може да свалиш сгъваемия покрив, ако искаш — подметнах небрежно и подхвърлих ключовете на Сидни.

Тя ми се усмихна леко, отгатнала мислите ми.

— Не, предпочитам да пусна климатика.

Усмихнах й се в отговор, знаейки, че лъже. Понякога, докато се излежавахме в леглото, двамата обсъждахме нашия бъдещ дом на мечтите. Решихме, че ще построим остъклена веранда, достатъчно открита за мен, за да се наслаждавам на топлината, но в същото време и достатъчно закрита, за да не пропуска най-силните слънчеви лъчи. Винаги я подкачах, че ще й сервирам там лимонадата. Това щеше да бъде идеалното място за нас — среща между нашите два свята. Но в този момент ми беше трудно да си представя подобно бъдеще.

Маркъс й показваше пътя до жилищния комплекс, който не беше много далече от колежа „Карлтън“ в другия край на града. Докато излизахме на магистралата, аз набрах един номер, който малцина морои имаха щастието и честта да бъде записан в паметта на мобилните им телефони. Бях повече от изненадан, когато тя вдигна при първото позвъняване.

— Здравей, Ейдриън — поздрави ме Лиса.

— Да не би да чакаше до телефона да ти се обадя? — пошегувах се.

— Всъщност чаках Кристиан да ми се обади. Но се радвам, че те чувам — особено ако ми се обаждаш, за да ми кажеш, че сте открили Джил.

— Боя се, че не — отвърнах, изпитвайки остра болка от продължаващото отсъствие на Джил. — Но разполагаме с известна информация, която може да бъде полезна. Сдобихме се с убедително доказателство, че Воините на светлината държат Джил.