Тайната на забранената книга [bg]

Този път не бях разочарована. Баронс го видя едновременно с мен.

— До камината — каза той тихо.

Очите ми се свиха и стиснах юмруци. О, да, бих искала да убия това нещо. Така щях да сложа край на някои от кошмарите ми.

— Виждам го — казах. — Какво да правя?

— Чакай, докато излезе! Не водим битките си на публично място. Ако умре, обаянието му пада. Целият бар ще види истинската му форма.

— Може би целият бар трябва да види истинската му форма — казах аз. — Може би трябва да знаят какво става и какво има навън.

Баронс ме огледа.

— Защо? За да се страхуват от неща, срещу които не биха могли да направят нищо, което да ги защити? За да имат кошмари за чудовища, които не могат да видят? Хората са безполезни в тази битка.

Притиснах с ръка устата си и се концентрирах върху задачата, да задържа микровълновите пуканки. Имах чувството, че отново се пукат в стомаха ми и пликът е на път да се спука.

— Не мога да стоя тук и да гледам това — казах. Не знаех дали внезапното ми гадене беше реакция към това Ънсийли или към вида на жертвата му.

— Почти е свършило, госпожице Лейн. В случай че не можеш да познаеш.

О, можех да позная. В момента, в който забелязах Сивия мъж и придружителката му, знаех, че е почти свършило. Жената, от която изпитото, високо близо два и осемдесет чудовище се хранеше, имаше добри кости. Кости като на модел. От онзи тип, който дава разликата между едно красиво лице и модел за голяма агенция. Аз имам красиво лице. Тази жена някога е била изключително красива.

Сега тези страхотни кости бяха единственото, останало от нея, под облицовка от тънка и бледна провиснала плът. Но опустошената жена все още се взираше в прокаженото Ънсийли с обожание в очите. Дори от тук можех да видя кървясалите й от спукването на десетки мънички капиляри очи. Нямах съмнение, че зъбите й някога са били перлени, но сега бяха сиви и имаха крехък, ронлив вид. Малка, зле изглеждаща и пълна с гной язва беше цъфнала в ъгълчето на устата й, а още една напъпваше на челото й. Когато тръсна глава, усмихвайки се кокетно към унищожението си (в нейните очи великолепен рус мъж), две туфи от косата й паднаха, едната на пода, другата върху обувката на мъж, стоящ зад нея. Мъжът погледна надолу, видя снопчето скалп и коса върху обувката си и го изрита с потрепване. Хвърли поглед на жертвата на Сивия мъж, сграбчи ръката на дамата си и я повлече през тълпата, сякаш усещаше черната проказа.

Погледнах настрана. Не можех да гледам.

— Мислех, че само ги прави грозни. Мислех, че не се храни с тях, докато умрат.

— Обикновено не го прави.

— То я убива, Баронс! Трябва да го спрем. — Дори аз чух истерията в гласа си.

Той ме обърна за раменете и ме разтърси. Докосването му изпращя през мен като мълния.