![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Това беше вторият ден, откакто оживелите мъртви решиха да си поиграят с мен на гоненица, и аз си седя в убежището. По-точно, НА своето убежище. Ами да. Понякога и каменен ковчег може да се нарече така. Как попаднах на ковчега ли (слава на Сагот, че не в него)? Ами много просто! В онзи злополучен миг, когато ме приклещиха от всички страни, трябваше бързо да намеря безопасно място. А ковчегът, разположен на второто ниво на залата, беше точно такова място, така че без да се замислям, бързо се покатерих на него. Хм… Макар че сега би било много интересно да чуя как така съм успял да се кача на зазидания в стената ковчег, разположен на височина пет ярда от пода. Вярно, в състоянието, в което бях тогава, може би щях да скоча и по-високо. На луната, например. В онзи момент направих всичко светкавично, но сега силно се съмнявам, че бих могъл да го повторя отново.
Добре, наистина много избързвам. Ето какво всъщност се случи наистина…
Влетях в някаква зала. Съвсем малка, до една от стените се виждаше миниатюрен басейн. Два изхода. Осем факли. Подтикван от хриповете зад мен, аз се втурнах напред, но тогава и от двата изхода пред мен нахълтаха мъртъвци. На входа зад гърба ми пък се появиха преследвачите. Прецених ситуацията за секунда, засилих се, с един скок преодолях трите ярда водна повърхност на басейна, стъпих на някакъв ковчег и като използвах едва забележими вдлъбнатини и издатини по стената, се покатерих на ковчега на второ ниво. Поех си дъх. Огледах се. Оттук гледката беше прекрасна. Под мен имаше пет ярда празнота, а след това — вода. Отпред — залата, претъпкана с живи трупове. Скапаняците се бяха събрали тук едва ли не от целия сектор на Героите. Стоят, не мърдат и мълчаливо гледат. Дали аз съм си такъв „късметлия“ и всичко случващо се тук беше нелепа случайност, дали мъртвите все пак могат да мислят и ми бяха поставили капан, или пък някой умишлено ги беше събрал тук?!
Във всеки случай да сляза долу означаваше да бъда изяден. Нямаше да успея да се измъкна от обсадата. Така че слизането засега го забравям. Да стоя тук пък означаваше да умра от глад — нещо не виждах някой да ми носи храна. Оставаше ми само да мисля, да се надявам на спасение и да си играя на гледанка с мъртвите. Макар че последното доста бързо ми омръзна — лицата на моите пазачи бяха прекалено отвратителни и не предразполагаха към игра.
Първото нещо, което направих, разбира се, беше да си почина и да дойда на себе си. Толкова много бягане изцежда силите. След като дишането ми се нормализира и сърцето ми престана с опитите да изскочи от гърдите, аз огледах убежището си. Оказа се каменна кутия с дължина три ярда и широчина — един ярд, тоест достатъчно място, на което да се разположи неканен гост. Капакът беше масивен, с надпис отгоре: „Любимият виночерпец на херцог Патийски — шести“. По странно стечение на обстоятелствата бяха забравили да споменат името на този виночерпец. Както, впрочем, и датата на смъртта му. Затова пък някой много оригинално беше оставил върху ковчега покрита с мъх бутилка. Скептично огледах този сюрприз. Издълбаните в стъклото име и цифри казваха, че това е вино и че е на най-малко четиристотин години. Нямах абсолютно нищо друго за правене, така че извадих нож и изрязах печата на корковата тапа. Поради липса на тирбушон избутах тапата в бутилката. Подуших. Опитах. Изсумтях одобрително. Вино за от крал нагоре.
Все още се надявах да се измъкна оттук жив, но след около час осъзнах, че гадинките долу изобщо и не мислят да ходят някъде, което уби в мен всяка надежда за благоприятен изход. Или ще сляза и ще ме изядат, или ще умра от глад. Впрочем, дори ако тези зомбита се махнат, аз така се бях залутал по време на бягството, че нямах никакъв шанс да намеря обратния път до чантата, в която бяха картите на Храд Спайн. А без картите… Без картите няма как да стигна до осмо ниво и със сигурност няма как да се измъкна навън. Искам да кажа, че така или иначе бях мъртъв. В мен беше единствено платнената чанта на гърба ми с пуловера и изумрудите, но в нея нямаше нито карти, нито храна…
В крайна сметка изпразних бутилката вино и се почувствах добре. До момента на събуждането…
Та такива ми ти работи. Събудих се преди около шест часа, а в залата нищо не се беше променило. Мъртъвците все още си бяха тук. Вонята им беше неизменна и способна да се конкурира с тази от бърлогата на най-мръсния гхол. Направо не се дишаше.
— Ей, какво гледате, твари?!
Естествено, никакъв отговор. Никой дори не изсъска. Просто най-безцеремонно ме игнорираха. Бих стрелял по гадинките с арбалета, но за съжаление нямах повече болтове. Затова ми оставаше само да хвърля празната бутилка в тълпата. Тя се превъртя няколко пъти във въздуха и се вряза в един от тях, отнасяйки почти половината от изгнилата му глава, без да срещне никакво съпротивление от страна на черепа, сякаш него изобщо го нямаше. Мъртвецът изобщо не се смути от това обстоятелство и си остана неподвижен. Ех! Никога не съм мислил, че ще мечтая за стадо гладни гхоли! Как добре щяха да ги отнесат малките твари!