Всичко от начало [bg]

— Това ще почака — отвърна главата.

Оставих мебелите да чакат. Влязох вътре да пийна по чаша с Девъру.

Спомням си, че имаше бая път до гнезденцето, което си бе свила на горния етаж на дома си. Беше истински лабиринт от системи за сигурност. Трантката крачеше пред мен по коридорите и отваряше решетките, като притискаше длан към електронните монитори.

Носеше се някаква гадна сладникава миризма като в болница, само че примесена с джин и парфюм. Девъру се поклащаше на счупен люлеещ се стол. Носеше лекьосан скафандър и смучеше ледена пръчка.

— Влизай — покани ме тя. Прозвуча ми като машина, имитираща котка. Все едно някой бе решил да програмира мяучещ глас, но по средата му беше писнало.

Влязох. Навсякъде се валяха боклуци, пръснати касети, разпечатки, мръсни чинии, дрехи, хвърлени върху аудиоуредби, книги, хавлии, изгорели свещи, опаковки, уреди, облепени с изолирбанд, от които стърчаха гумени кабели. Нямах представа за какво служат половината от тях, нито пък за какво са служели преди.

После обаче разбрах какво е Девъру. Искам да кажа, разбрах коя е.

Над леглото й дори имаше холос на „Магрот Дфауник“, нещо като иконостас.

Тя ме оглеждаше, преценяваше ме. Почти чувах паметта й да бръмчи. После се обърна към трантката, не към мен.

— Боже мой, Пру, имаш право. Приятно ми е да се запозная с тази млада жена. Много ми е приятно — каза ми Девъру и оголи зъби.

Изправи се от стола си и ми протегна ръка. Видях мястото, където беше ровичкала. Очевидно се мъчеше да подсили сервомеханиката. Мисля, че искаше да го забележа, за да провери реакцията ми.