Парижка вендета [bg]

— Чакай там. При мен има хора, които ще свършат работа.

Харесваше му експедитивността на тази жена. Никакви въпроси, никакви спорове. Просто схващаше проблема и бързо го решаваше.

Няколко секунди по-късно се измъкна от нишата и тръгна към младия охранител. Лайън вече беше изчезнал през вратата в дъното. Представи се, показа паспорта си и обясни, че трябва да мине през онази врата.

— Не може — отвърна мъжът и почука с пръст тетрадката, която лежеше разтворена на гишето. — Трябва да ви има в списъка.

— А кой беше човекът, който току-що премина? — направи опит той.

— Защо трябва да ви отговарям? Кой сте вие, по дяволите?

В този момент радиостанцията му издаде къс сигнал и той я измъкна от калъфчето на колана си. Малоун нямаше как да чуе каквото и да било, но от начина, по който го погледна мъжът, разбра, че става дума за него. Разговорът приключи.

— Аз съм причина за обаждането — каза Малоун. — Кой беше човекът, който мина оттук преди малко?

— Робърт Прайс.

— С какво се занимава?

— Нямам представа, но и преди съм го виждал. С какво мога да ви помогна, мистър Малоун?

За пореден път изпита възхищение от уважението на англичаните към висшестоящите.

— Къде отива Прайс?

— Документите му дават право на достъп до Хангар 56-R.

— Обясни ми как да стигна дотам.

Мъжът начерта груба скица на лист хартия, после посочи вратата в дъното на коридора.

— Оттам се излиза на площадката пред хангара.

Малоун бързо се насочи към вратата и излезе в нощта.

Бързо откри Хангар 56-R. Три от прозорците излъчваха жълтеникава светлина. В далечината свистяха реактивни двигатели. Както винаги летище „Хийтроу“ беше оживено. Наоколо се издигаха множество служебни сгради. Районът очевидно обслужваше частни и корпоративни клиенти.

Малоун стигна до заключението, че един бърз поглед през някой от прозорците ще бъде достатъчен. Заобиколи хангара и мина през плъзгащата се врата. Пропълзя към близкия прозорец и внимателно надникна. Пред очите му се появи едномоторна чесна, модел „Скайхок“. Мъжът, който се беше представил като Робърт Прайс, но със сигурност беше Питър Лайън, внимателно инспектираше крилата и мотора. Върху белия корпус бяха изрисувани сини и жълти ивици. Малоун запомни наизуст регистрационния номер на опашката. В хангара нямаше други хора, а Прайс изглеждаше погълнат от огледа на чесната. Торбичката от „Селфриджис“ лежеше на пода, близо до вратата.

Прайс се покатери в кабината, където остана известно време, а после скочи обратно и затръшна вратичката. Насочи се към изхода, взе торбичката и изключи осветлението в хангара.

Малоун си даде сметка, че веднага трябва да се оттегли, за да не бъде разкрит. До слуха му достигна шумът от затръшването на метална врата. Спря се, надявайки се, че обектът му ще тръгне обратно към терминала. Ако се насочеше насам, със сигурност щеше да го види. Той се промъкна напред и предпазливо надникна иззад ъгъла. Лайън се бе отправил към терминала. В един момент се отклони към контейнера за смет между два хангара. Когато отново излезе на светло, торбичката я нямаше в ръцете му.