Синовете на Спарта [bg]

— Аз съм от рода на Ахеменидите — прошепна той на себе си. — Аз съм син на цар Дарий, внук на Ксеркс. Няма да избягам. Ще остана.

Отпред виждаше как Клеарх повежда гърците, които сякаш се втурваха срещу вълна, преди тя да се разбие отгоре им. Персите се изляха около тях и гърците бяха погълнати пред очите му — продължаваха напред във вражеското множество.

От лявата си страна Кир видя, че цели полкове на брат му заобикалят войските му. Не разполагаше с толкова много хора, че да им попречи да го обкръжат. Знаеше, че нищо не убива бойния дух по-бързо от осъзнаването, че пътят за отстъпление е отрязан, че не можеш да побегнеш, че враговете са както пред теб, така и зад гърба ти. Това беше най-простата тактика на Ахеменидите — да изкараш на бойното поле толкова много хора, че да погълнеш изправилия се срещу теб. Смисълът на войната бе да нанесе колкото се може по-бързо и по-брутално унищожение. Кир преглътна, гърлото му внезапно беше пресъхнало. Войската на брат му щеше да се извие около неговата като хищен нокът — и всичко щеше да приключи.

Почувства как страхът му отмина веднага щом се изправи пред най-лошото. Ако брат му паднеше, той щеше да бъде цар. Това беше единственото, което имаше значение. Дори Артаксеркс да беше довел целия свят на тази равнина до голямата река, крайният резултат пак щеше да се реши от два живота. Усети как спокойствието се спуска върху него подобно на слягаща се прах. Задиша по-дълбоко. Не беше толкова трудно. Нито толкова сложно. Един удар щеше да сложи край на всичко.

Шестстотин конници яздеха с Кир като негова лична гвардия, всичките верни до смърт. Онези, които бяха тръгнали с Оронт, още изпитваха срам и усещаха подозрението на другарите си. И отчаяно желаеха да се докажат.

Когато видя, че полковете на брат му ще го обкръжат, Кир разбра, че му остава само една възможност. Щеше да заложи живота си. Щеше да бъде върхът на копието — но веднъж хвърлено, то не можеше да се върне назад.

— Парвиз! — изрева той.

Парвиз го погледна, доволен, че е нужен за нещо. Яздеше доста добре старата си кобила, но като воин не можеше да се мери с гвардейците му.

— Отстъпи назад — извика му Кир. — Тук не е място за теб.

Видя как Парвиз пребледнява от ужас, но поне той щеше да остане жив. Кир вече викаше на друг:

— Хадид!

Хадид се приближи и сведе глава в очакване на заповеди, но време за заповеди нямаше. Разстоянието между войските се скъсяваше с бързината на изстреляна стрела. Когато се сблъскаха, нямаше да има място за маневри.

— Гвардейци, с мен! — Кир смуши коня си, уверен, че всички ще го последват.

И те го последваха с кръвожаден вой. Кир се носеше през бойното поле. Беше като лястовица, летяща към гнездото си под облаците, царски сокол в бурята.

Усмихна се, когато вятърът зарева в ушите му и ритъмът на галопа заби като барабан под него. Подпря коляно под лъка на седлото и се надигна, наведен над врата на коня. Двамата бяха едно. Кир държеше копие в едната си ръка и мечът беше разхлабен в ножницата, готов да бъде изтеглен.