Дългият път към дома [bg]

Гамаш се обърна. Беше обграден. Потопен. Но не се давеше, а изплуваше на повърхността. Покръстен.

Въздъхна. Погледна Марсел Шартран, който стоеше до него. И неговите очи изглеждаха насълзени. Така ли се чувстваше всеки ден?

Това ли бе неговата пейка над селото? И той ли бе изненадан от радост всеки ден?

— Питър Мороу идваше често — проговори Шартран. — Просто да поседи. И да погледа картините.

Да поседи и да погледа.

Господ бе свидетел, че самият Гамаш неведнъж бе правил същото, но съчетанието от тези думи и тонът, с който бяха произнесени, пробуди в него спомен. Но не стар. Беше близко до повърхността. И Гамаш успя да го улови.

Още някой бе казал за Питър, че е седял и е гледал. Когато е бил дете.

Мадам Фини, майка му. Разказала бе на Гамаш, че малкият Питър прекарвал часове наред в съзерцание. Гледал стените. Картините. Опитвал се колкото може да се приближи до онези образи. Да стане едно с гения, който вижда света по този начин и го рисува с чувствата си.

Плавните щрихи и линии се сливаха и масивните къщи се превръщаха в земя, в дървета, в хора, в небе и облаци. Които докосваха масивните къщи.

И всичко това разцъфваше в ярки и радостни цветове. Но не измислени нюанси, защото Гамаш виждаше същите багри, когато погледнеше през прозореца на галерията. Нямаше нужда да бъдат доукрасявани. Измисляни. Идеализирани.

Кларънс Ганьон бе видял истината. И не я бе уловил, а я бе освободил.

Малкият Питър също мечтаел за свобода. Картините по стените на онзи мрачен дом били неговото бягство. Тъй като не можел да влезе в тях, направил най-близкото, което било възможно.

Станал художник. Напук на роднините си. В едно обаче семейството му постигнало успех: изтръгнало яркостта и творческия плам от душата му и така творбите му останали привлекателни, но предсказуеми. Безопасни. Лишени от цвят.

Гамаш не откъсваше очи от картините по стените на галерия „Ганьон“. Жизнените цветове. Завихрените и плавни щрихи на четката. Пейзажите, които пресъздаваха не само външни, но и вътрешни светове.

Питър бе съзерцавал същите тези творби. А после бе изчезнал.

За миг Арман Гамаш се зачуди дали Питър не е успял да се докосне до магията, която толкова отчаяно търсеше, и не е влязъл в някоя от картините.

Наведе се по-близо до една от тях и се вгледа в човека с фенера. Дали това бе Питър, който се тътреше към дома?

Усмихна се. Не, разбира се. Намираше се в Бе Сен Пол, не в „Зоната на здрача“.

— Това ли е била причината Питър да дойде в Бе Сен Пол? — посочи Гамаш картините по стените на галерията.

Шартран поклати глава.

— Мисля, че това беше бонус, но не и истинската причина.

— А коя беше тя?

— Като че ли търсеше някого.

— Някого?

— Някого или нещо. Или и двете. Не знам — призна Шартран.

— Защо не ни казахте снощи?

— Въобще не се бях замислял. Питър бе просто познат, нищо повече. Поредният художник, който бе дошъл в Шарлевоа с надеждата да намери вдъхновение. С надеждата, че онова, което е вдъхновило тези творби — посочи с жест произведенията на Ганьон по стените, — може да вдъхнови и него.