Златният бряг [bg]

— От теб сега ме заболява глава. — После добави: — И защо винаги аз трябва да казвам, че имам главоболие? Хората започват да си мислят, че страдам от някакво хронично заболяване. Защо ти не кажеш, че хемороидите ти са се активизирали в десет без четвърт?

— Ще се караме ли?

— Не, ти ще се държиш прилично.

— Да, мадам.

Изкачихме се по белите каменни стъпала до масивна дъбова врата с арка и панти от ковано желязо. Сюзън посочи една от каменните колони, която подпираше свода.

— Знаеш ли, че това са истински колони от Картаген?

— Чувал съм.

— Невероятно — каза тя.

— Грабеж — отговорих аз. — Вие, милионерите, сте ограбили стария свят, за да украсите къщите си.

— Парите са за това — информира ме лейди Станхоуп. — Може би си спомняш, че всяка мраморна камина в Станхоуп Хол е от различен италиански дворец.

— Да, спомням си оня дворец във Венеция, където липсваше една камина.

Дръпнах шнура на звънеца.

— Е, време е за десерт.

Сюзън въобще не ме слушаше. Вниманието й бе погълнато от картагенските колони и тя погали с ръка една от тях. Каза замислено:

— Значи 2000 години след като прадедите на Франк Белароса са плячкосали Картаген, Франк Белароса и плячката отново се събират на другия край на света.

— Звучи много философски, Сюзън. Но нека тази вечер да се придържаме към темата за зеленчуците и цимента.

Тя ми прошепна:

— Ако изиграете картите си правилно тази вечер, г-н адвокат, може би ще бъдете consigliere44, преди да е изтекла вечерта.

— Не ми е много забавно — съобщих й аз.

— Добре, тогава, ако ме ощипе по задника, искам да му забиеш един.

— Ако ощипе моя задник, ще му забия един. Но твоят задник си е твой проблем, скъпа.

Ощипах я отзад и тя подскочи и се изкикоти в момента, в който тежката дъбова врата се отвори и на прага се показа самият дон Белароса. Той се усмихваше:

— Benvenuto a nostra casa.45

— Grazie46 — отвърна Сюзън, като също се усмихна.

— Заповядайте, влезте — каза мистър Белароса на чист английски.

Докато влизахме, аз се ръкувах с моя домакин, а Сюзън получи по една целувка и на двете бузи, италиански маниери. Това щеше да е дълга нощ.

Влязохме в един просторен вестибюл с колони, нещо като атриум, както го наричат сега. Подът на този вестибюл беше от червени каменни плочки, а навсякъде около него се издигаха колони от розов мрамор, които подпираха гипсови арки. Без да се взирам, можех да видя втори ред колони и арки над първия, от който се издаваха балкони от ковано желязо. Всички лампи бяха скрити и светлината се процеждаше като в театъра, над всичко това имаше купол от стъкло и железен филигран. Още по-интересно бе, помислих си аз, че и на двете нива на колонадата, закачени сред цъфналите растения и палмите в саксии, висяха десетки клетки с пъстропери тропически птици, които кряскаха и цвъртяха. Цялото това нещо ми изглеждаше като съчетание между градски птичарник в Рио де Жанейро и скъп цветарски магазин на някоя улица във Флорида.