Игра със смъртта [bg]

— Намери някого.

Джейн потрепери.

— Да ти призная, не вярвах, че ще стане. Разбирах, че е редно да я търсим, но…

— Познато ми е. — Сара се опита да се усмихне. — И аз бях със смесени чувства.

— Защото си се опасявала, че Монти ще се разстрои ли?

— Знаех, че ще бъде наранен.

— И преди ли е ставало така?

— Всеки път. Когато се върнахме от Тегусигалпа, цял месец отказваше да излезе от бунгалото. Отслабна пет килограма. Налагаше се да го примамвам, за да хапне.

— И сега ли ще е така?

— Не, надявам се.

Сара погали Монти по главата.

— Не биваше да го водиш там.

— Но той спаси много хора. Редно ли бе да го спра да не го прави?

Джейн се намръщи и неохотно призна:

— Май не. Но не ми харесва.

— Нито пък на мен.

— Всички кучета ли са като него?

— Понеже са много чувствителни, златистите ловджийски кучета са чудесни помощници в семейството или на инвалиди. Изпълнени са с любвеобилност, а у Монти тя сякаш е в двойна доза.

Ръцете на Джейн се свиха в юмручета.

— Страшно ми е неприятно, че е толкова тъжен. Кажи ми какво да направя, за да му помогна.

От предишния си опит Сара знаеше, че няма бързо изцеление. Но детето се чувстваше толкова наранено, колкото и кучето — налагаше се да предприеме нещо.

— Влез и поседи при нас. Гали го. Дай му да разбере, че си тук.

— Това ще му хареса ли?

— Той обича деца и особено теб, Джейн. Надявам се да му помогне.

Джейн бързо се качи на задната седалка и започна да гали Монти.

— Продължава да скимти. Сигурна ли си, че му помагам?

Сара бе сигурна само в едно: любовта и непринудеността на децата са чудотворна жизнена сила. Самата тя бе готова да получи доза от нея.

— Поне няма да навреди. Не преставай да го галиш.

В продължение на няколко минути в колата цареше тишина.

— Защо се занимаваш с това? — прошепна Джейн. — Обичаш Монти и навярно ти е страшно неприятно.

— Малко хора умеят да вършат това, което ние двамата правим. — Прочисти гърло. — Но се налага да съм предпазлива, когато използвам Монти. Отговорна съм за него. Трябва да защитавам и двама ни.

— Защо?

— Защото Монти е такъв, какъвто е и ме обича. — Ръката й се плъзна гальовно по главата на кучето. Хайде, момчето ми. Не страдай повече. Късаш сърцето ми. Преодолей го. — А и той никога — никога — не би отказал да ми помогне — прошепна тя.