Игра със смъртта [bg]

— Само едно искам да знам. Дом свързвал ли се е с теб откакто си тук?

— Да.

Той тихо изруга.

— Как успява копелето? Трябва буквално да се е залепил за теб.

— Защо си толкова изненадан? Има десетилетен опит в преследването и вероятно е наясно с всички номера. Няма да му е забавно, ако не се приближи достатъчно до мен, за да ми премери пулса. — Влезе във всекидневната и се извърна с лице към него. — Уморена съм, Джо. Кажи каквото си намислил и ме пусни да си легна. Ще ставаме в зори, за да подновим търсенето.

— Така ли възнамеряваш да се държиш?

— Точно така. — Започваше да губи търпение. — По дяволите, Джо. Да не очакваш да се извиня, че се опитах да запазя работата ти? Ако се наложи, пак ще го направя. Това е моя грижа, не твоя.

— От първия ден, когато те видях, твоите грижи са и мои. И ще са мои до деня, когато… — Поклати глава. — Страниш от мен, изолираш ме. По дяволите, чувствам го. Колко дълго смяташ, че съм в състояние да… — Пристъпи две крачки напред и я хвана за раменете. — Погледни ме. За бога, погледни ме и ме виж такъв, какъвто съм, а не какъвто искаш да бъда.

Очите му…

Ив чувстваше гърдите си така стегнати, че една дишаше.

— Пусни ме — помоли тя.

Гласът й прозвуча немощно дори в собствените й уши. Той я стисна още по-силно, а после отслаби хватката.

— Не съм глупав. След всичките тези години не възнамерявам да насилвам нещата. Но ти прекалено отдавна ме държиш вързан на верижката на съжалението. Не го приемам повече.

— Съжаление ли? Никога не съм молила за съжалението ти.

— Но как да не изпитвам съжаление през цялото това време? Болеше ме от него. Ставах и лягах с него. Беше като пепел, но разполагах единствено с него. И всеки път, когато ми се струваше, че вече не съм в състояние да го понеса, ти отново ме изпълваше с болка и попадах в капана. — Изгледа я изпитателно. — Никакво съжаление повече, Ив.

— Отивам да си легна. — Отскубна се от него. — Ще говорим утре сутрин.

Той поклати глава.

— Не, не се налага. Сега вече мога да чакам. — Хвърли поглед към дивана. — Ще се настаня тук.

— Има още една свободна спалня.

— Ще ми я покажеш сутринта. Хайде, сега се спасявай.

Тя изпитваше нужда да се махне. Чувстваше се объркана и уплашена; в гърдите си усещаше странно чувство. А Джо, дяволите да го вземат, я познаваше толкова добре, че вероятно знаеше какво точно изпитва.

— Ще се видим утре.

— Всичко ще бъде наред, Ив — промълви той тихо. За пръв път на лицето му се появи лека усмивка. — Не мисли за станалото току-що. Приеми го и живей с това известно време. Аз съм същият мъж, когото познаваш от десет години.

Но той й изглеждаше почти непознат през моментите, когато я гледаше така. Когато я докосваше…

Колко пъти я бе държал в обятията си през последните десет години? От приятелство, от съчувствие, да успокои болката, да й помогне да преживее нощите, изпълнени с терзания и самота.