Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Но най—много ми липсваха усмивките на оздравяващите, оная светлина на възкресението, която проникваше в душата ми и правеше там всичко да изглежда някак си по—добро. Усмивката на оздравяващите, на спасените от смърт. Струваше ми се, че никакъв художник, и най—гениалният дори, не би успял да я пренесе на платното си. В тази усмивка имаше чувства, които може да изпита само човек, излязъл от един разтворил се по чудо гроб. Аз бях факирът, който изваждаше на бял свят умиращите, и първите им усмивки, когато дохождаха на себе си, бяха отправени към мен. Тия усмивки бяха богатството ми, бяха моята слава. И аз се гордеех с нея и не се смятах за суетен пуяк.
От всичко това бях отделен сега като със стена. Стоях пред стената, гледах пръстите си, свивах ги и ги разпущах и си мислех дали ще са способни вече да въртят скалпела около косъмчето на живота, без да го прережат.
През отворените прозорци повяваше топъл и влажен ветрец. Изведнъж се сетих за жасмините и люляка и се учудих — не усещах сладникавата им сантиментална миризма. «Прецъфтели са вече! — си помислих. И си рекох: — Слава богу!»
Не знам защо си казах «Слава богу!» От това, че люляците и жасмините бяха прецъфтели, не печелех нищо. После ненадейно ми просветна: «А—ха! — си рекох. — Няма да ми напомнят ни в клин, ни в ръкав оная лигава песен за «люляка бял». Вече ще си пея «Тъкала й Донка престилки».
Тъкала й Донка престилки,
Доне, Доне ма...
16
В тоя миг на душевно просветление някой позвъня отвън. Позвъняването не беше кой знае колко смело, дори ми се стори плахо. «Върви по дяволите!» — си рекох. Ана имаше ключ от външната врата. И на Юла бях дал ключ. Ако беше някоя от двете, тя щеше да влезе, без да звъни.
Сетне чух да се отваря — Юла беше забравила да заключи. Стъпките, ни силни, ни слаби, отекнаха в хола и на вратата се почука пак така, ни силно, ни слабо.
Моят шеф професор Марков беше дошъл да ме види. Мътните да го бяха взели! Управителят на правителствената болница му се обадил, че му бил позвънил много отговорен другар да пита какво ме е сполетяло — криза или инфаркт. Отговорният другар бил чул, че съм получил инфаркт.
— Глупости! — рекох.
— Не са глупости! — поклати гостенинът ми глава.
Анализът на кръвта ми сочел, че съм бил изкарал лек инфаркт.
— То добре, че инфарктът бил от леките, имали сте късмет! — Той ми кимна доброжелателно и сякаш oщастливен от леката форма на моя инфаркт. — Ами за сте отказали да постъпите в болница? Бива ли? Човек с вашата медицинска култура!
И лицемерът едва не закърши ръце. Нагаждачът! с нагаждач!
— Не ми досаждайте! — рекох. — Криза ли е била или инфаркт, това си е моя работа. Вие се погрижате кой да поеме временно работата ми! Затова са ви направили управител.
— О, ще ви намеря заместник, не се безпокойте!
— Ще ми намерите з а м е с т н и к, когато си видя ушите без огледало!
— Е, такива прочути като вас не се срещат често. Но способните хора не са се свършили.
— Кого например имате пред вид?
— Имам пред вид доцент доктор Манев, даречем.
— Ха! — засмях се аз. Същият, за да го взема за асистент, когато ходех в чужбина, предлагаше ми жена си да дохождала понякога в ергенската ми къща, уж , да слагала домакинството ми в ред. Мръсникът сам навираше пухкавата си женичка в леглото ми. — Ха! — засмях се отново.
— Но вие сам го хвалехте пред мен! Водехте го в чужбина. А сега се смеете. Как да ви разбирам?
— Имам една молба към вас! — рекох.
— Кажете, моля! — Нотките на мазничене и доброжелателство бяха се стопили в гласа му. Той се беше взел вече в ръцете си. Все пак той беше също професор и човек, за когото биха се застъпили не един и двама отговорни хора. — Кажете? — повтори той и лицето му изопна.
— Съобщете на доцент доктор Манев, че аз съм съгласен да ми изпрати някой ден жена си. Да пошета из ергенската ми квартира! Той сам ми е предлагал. Нали е човек услужлив, влиза ми в положението. А жена му си я бива и навярно ще пошета добре.
— Колега Шейтанов! — рече с още по—изопнато лице негодникът, тънките му устни се изкривиха, сякаш го беше побила тръпка. — Това си желание ще съобщите сам Нн доцент доктор Манев. Той ви е бил сътрудник, вие сте ммзки с него.
— Значи, не щете? Ваша работа! — казах аз.