Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

Дебелата котка падна по особено сложен начин от триколката си, но Карън не реагира на номерата й. Изглежда травмата й бе започнала да се превръща в психически шок.

— Веднага се връщам.

Бетингър целуна дъщеря си по темето и закрачи към автомата. По пътя си натам извади мобилния телефон, маркира името на своя партньор, който го беше търсил четири пъти през последния час, и натисна бутона за връзка.

Доминик вдигна още при първото позвъняване.

— Добре ли си?

— Един ме чакаше у дома. Убих го, но той застреля сина ми, а жена ми е в тежко състояние.

— Мамка му! — Едрият мъжага строши нещо. — А малката как е?

— Физически е наред, но е в шок.

Бетингър стигна до автомата.

— В болницата ли си?

— Да. Как е положението във Виктъри?

— Отвсякъде изскачат трупове — изчезналите полицаи и вероятно хора, които са видели нещо.

— Пери и Хуан?

— Екзекутирани са. Значките и пишките им ги няма както при останалите.

Детективът се почувства безсилен.

— Моля се всичко това да се окаже кошмар.

— Човекът, който е работил на рецепцията в „Сънфлауър“ е изчезнал.

Бетингър си спомни, че беше написал адреса си на бланката, която подаде на човека, и изведнъж му стана ясно как убиецът бе открил малката червеникавокафява къща в Стоунсбърг.

— Значи е мъртъв — обясни детективът. — Убиецът нямаше задръжки.

— Научи ли нещо от него?

— Не, но остави един микробус, който ще претърся, когато мога.

— Тези педали от полицейското управление в Стоунсбърг включиха ли се?

— Не. Всичко се разигра бързо и без много шум.

— Не им се обаждай.

— Нямам такова намерение. — В гласа на Бетингър имаше мрачна нотка.

— Значи знаеш какво трябва да се направи.

— Знам.

— Да не се притесниш?

— Дъщеря ми е травматизирана, жена ми ще ослепее с едното си око, а синът ми е в багажника на шибаната кола — изсъска детективът. — Няма да се притесня.

— Нито аз и Такли.

Бетингър пъхна монета в автомата и набра номера на затворническата килия, в която лежеше кутийката със сок от червени боровинки.

— Нещо ново за Себастиан?

— Откакто си тръгнахме от Зволински, с Такли притискаме разни хора, но никой нищо не знае.

— Зволински появи ли се?

— Все още се води изчезнал.

Червената кутийка беше извадена от килията си от автоматична ръка.

— Нещо около Хлъзгавия Сам? — попита Бетингър.

— Кадетът още е пред сервиза — преди малко говорих с него — но Хлъзгавия не се е появявал.

Роботът пусна кутийката в улея, който стигаше до долното отвърстие.

— Веднага щом мога, ще взема буса на убиеца. — Детективът се наведе, бутна клапата, която затваряше отвърстието, и извади напитката. — Но не мога да тръгна преди да съм говорил с жена си.

— Добре. Звънни, ако има нещо. Дори да е едно от твоите можебита.

— Ти също.

— Добре.

Линията прекъсна.

Бетингър се върна в другия край на чакалнята, даде кутийката с напитката на Карън и се приближи към рецепцията, зад която седеше младеж с акне, очила и късо подстригана руса коса. До полуизядена поничка лежеше голяма книга за изкуство, отворена на картина, изобразяваща топчест мъж в модно облекло, който държеше в лявата си ръка малък жълт дългоопашат папагал, все едно че беше сладолед на клечка.