![Гадна работа на улица „Гансън“ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/4/0/gadna-rabota-na-ulica-gansn-bg-download.jpg)
Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]
- Автор: Залер Стивен Крэйг
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 9789546555946
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]». Краткое содержание книги:
Карън кимна.
— Какво се случи?
— Когато ни каза да се съблечем голи, мама му се разкрещя и той извади едно от онези щракащи неща, които използват в пощата.
Стомахът на Бетингър се сви.
— Макетен нож?
Карън кимна.
— Той направи така — момичето прониза въздуха с дясната си ръка.
Детективът почувства фантомна болка в дясното си око.
— Добре, скъпа — каза той и отново усили радиото. — Слушай музика.
Карън насочи погледа си отново към чистачките, които бързаха да разчистват снега.
— Била е промушена в окото с макетен нож — обясни Бетингър на доктор Едуардс.
Настъпи миг тишина.
— На какво разстояние сте от болницата? — попита оптометристът.
Детективът видя приближаващия знак за изход от магистралата.
— На по-малко от петнайсет минути път.
— Добре, аз слизам в спешното. Тя…
— Какви са шансовете да спасите окото й?
— Трябва да я видя, за да мога да кажа.
Детективът реши да не притиска лекаря за прогноза, без да има достатъчно данни.
— Добре.
— Има ли нещо друго, което да се нуждае от внимание?
— Изгубила е малко кръв — каза Бетингър и погледна в огледалото за обратно виждане Алиса, чиято гръд продължаваше равномерно да се издига и пада. — Пулсът й е постоянен, но слаб.
— Знаете ли каква е кръв…
— Нула положителна.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Добре. Алергична ли е към антибиотици?
— Не.
— Добре. Моля, карайте внимателно заради снега. Няколко минути повече или по-малко няма да са от значение.
— Ще внимавам — обеща детективът и смени лентата за движение.
— Ще ви чака носилка. Аз съм афроамериканец, с бръсната глава и козя брадичка.
— Звучиш като бял човек.
— Значи уроците не са били напразни.
— Аз карам малка синя семейна кола.
— Ще те чакам.
— Благодаря. — Детективът прекъсна линията и отново намали радиото. — Скъпа?
Карън го погледна.
Бетингър стъпка ужасните картини в главата си и се насили да зададе на дъщеря си един от най-ненавистните въпроси, които човек може да си представи.
— Какво ти направи този мъж?
Момичето сведе поглед към малките си пръстета.
— Карън?
— Каза ми да се съблека и да легна на леглото или ще ослепи мама.
— Направи ли ти нещо?
— Върза ме и ми запуши устата с бикините.
— Нещо друго?
Момичето поклати глава.
— Не.
Облекчен, Бетингър се наведе и целуна скъпата си дъщеря по челото.
— Ти беше много смела.
Карън гледаше как снежинките се трупат по предното стъкло. Започна нова песен, която приличаше много на предходната. Детективът отново увеличи звука.
— Харесва ли ти?
Лесно възбудимото малко момиче, което обикновено или мразеше, или обичаше повечето неща, сега само сви рамене.
Дванайсет минути по-късно малката синя семейна кола се озова пред кафеникавата стоунсбъргска болница „Спасение“. Бетингър угаси двигателя, докато на шест метра от него вратите на спешното отделение се плъзгаха назад и се отваряха. Оттам излязоха бял санитар и мъж, който отговаряше на описанието, което си направи доктор Едуардс. Между забързаните мъже се виждаше носилката на колела.
— Остани тук — нареди Бетингър на дъщеря си. — Аз ще бъда наблизо.
— Добре.
Той отиде в задната част на колата, вдигна жена си от седалката и я положи върху носилката. Оптометристът съзря момичето на пътническата седалка.
— И тя ли е била там?
— Да. А синът ми е…
Гласът на Бетингър се пречупи. Очите му се напълниха със сълзи, когато всичко, което беше потискал до момента, изригна и го заля като цунами. Успя само безмълвно да посочи с треперещ пръст багажника.
— Синът ти? — попита доктор Едуардс.
Детективът кимна с глава.
— Съжалявам — каза оптометристът. Съчувствието му прозвуча искрено.
Бетингър знаеше, че не може да си позволи да рухне психически пред собствената си дъщеря, затова потисна този прилив на силни чувства.
— Мога ли… да оставя колата… тук? — попита той, докато триеше с ръце очите си.
— Няма проблем.
Детективът взе дъщеря си и двамата тръгнаха след количката през отварящите се настрани врати. Озоваха се в ярко осветена чакалня с бежови стени. Покрай тях бяха подредени дивани, тапицирани с изкуствена кожа, на масата имаше списания, а на една от стените — цифров телевизор.
— Засега изчакайте тук — каза доктор Едуардс, без да забавя ход, бързайки към вътрешността на спешното отделение. — Документите ви са при колегата на рецепцията.