Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Нова пауза. Режисьорът и операторът продължаваха да пушат. Чуваха се само песните на птичките.
— Благодаря! — рече най-после операторът.
Пауза. Появи се някакъв ветрец.
— Няма защо — отвърна неподвижният Мокси.
Режисьорът и операторът се протегнаха, операторът се прозя и отново започна да пуши цигарата си.
— Хайде де! — обади се неподвижният Мокси.
Пауза. Вятърът поклати високите листа на дърветата и замря.
— Какво? — запита спокойно режисьорът.
Нова продължителна пауза, след която прозвуча гласът на магарето:
— Няма ли да тръгвате?
— Че и ние да си тръгнем — поясни неподвижният Димби.
— Не се ли отегчихте? — запита неподвижният Домби.
Операторът направи таен знак на колегата си:
— Какво?… Да тръгваме ли?
— Добре — съгласи се режисьорът. — Вече знаем пътя.
Представителите на телевизията угасиха цигарите и се изправиха. Огледаха се, откриха някаква пътека. Операторът облече якето си. Най-после тръгнаха.
Мина доста време, докато Димби повдигне глава, леко, едва забележимо. Домби отвори очи. Само Мокси продължаваше да се потайва. Той се държа до последната секунда като истински умряло същество.
— Димби, какво стана с тия нахали? — запита най-после той.
— Май че се метлосаха.
Димби се надигна още малко. Домби отлепи главата си от тревата.
— Димби, май че питоните бяха два.
— И на мен ми се стори така — потвърди Димби.
— А на мен ми се стори един, но двоен — увери ги Мокси, без да повдигне глава.
Димби, Домби и Мокси изиграха ролята си докрай. Изправиха се чак когато се увериха, че около тях няма никакво живо същество.
— Тръгваме ли? — запита Мокси. — Отивам си у дома.
— Всички си отиваме — рече Димби.
— Лягай! — прошепна внезапно Домби и се хвърли на тревата.
Натръшкаха се навреме. Представителите на телевизията отново видяха само три умрели същества и нищо друго.
— Ставай! — извика операторът.
Никой не помръдна.
Операторът се приближи до Домби и го ритна:
— Ставай!
Домби се вкочани. Той стана още по-умрял.
— Остави на мен! — рече режисьорът и нанесе на Домби един значително по-силен ритник.
— Все мен! — заизправя се бавно Домби. — Все мен бият!… В историята с къртицата ме съсипаха, сега пак!…
Той притисна длани към удареното място.
— А, те са хора бе, Домби! — почти извика Димби, предварително сложил ръце отзад, на най-уязвимото си място.
— Хора, ама ритат! — оплака се Домби.
— Лъжеш! — ядоса се операторът. — Виж как ритаме!
Той му нанесе силен цирков ритник, така, както се ритат по
манежите, с плясък на ръката по бедрото, без удар.
— Разбра ли как ритаме? — скара му се режисьорът.
— Да, ама помислих, че ме заболя.
Домби все още притискаше ръцете си „там“.
— Водете ни на Голямата Полянка! — заповяда режисьорът.
Тримата отказаха едновременно.
— Хайде — продължи режисьорът, — тръгваме!… Там сме оставили някои наши неща. След това ще ни заведете при Лиско.
— Това пък хич няма да стане — поклати глава Мокси.
— Защо? — поиска да знае операторът.
— Лиско е вече изяден!
— Как изяден? — учуди се режисьорът.
— Той е глътнат — поясни Домби.
— Кой го е глътнал?
— Питонът.
— Какъв питон.
— Ще видите какъв! — рече Димби.
— Като глътне и вас! — добави Домби.
— Нас никой не може да ни глътне — отвърна операторът.
Мокси ги огледа с интерес:
— Защо? Да не сте негълтаеми?
— Много — засмя се режисьорът. — Ние сме доста негълтаеми.
— На питона ще му прилошее и ще потърси начин да се самоубие — поясни операторът.
Димби погледна Домби.
— Може — отвърна му Домби. — Има и негълтаеми предмети.
— Какво предлагаш? — запита Димби.
— Ами да ги заведем… Мокси, какво предлагаш?
— Не знам, с тях не ме е страх… Пък да ги заведем, а?
Представителите на телевизията вървяха по пътечката след Мокси. Пред всички вървеше Димби. Режисьорът и операторът се удивляваха на лекотата, с която водачите им намираха едва забележимото очертание на нишката по тревата и едва сдържаха радостта си, че отсега нататък задачата им се улеснява. Какво? Всичко е готово!… Те вече работят. Намират се в центъра на събитията…
— В началото на полянката има една дупка — поясни Димби. — Трябва да се заобиколи. Тя води към една хоризонтална дупка, после в един лабиринт, а после в подземния дворец на Къртицата. Там е интересно, преди шест дни бяхме навсякъде, но отново не ни се влиза, затова заобикаляме.
Операторът чувствуваше как празните му ръце го сърбят за работа. Къде е сега камерата да заснеме тази дупка, да напъха всичко интересно в голямата черна кутия, където образите влизат, обръщат се с краката нагоре и се запечатват, но черното става бяло, а бялото — черно и въпреки това всичко си остава вярно.