Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Знам, Мокси.
— И в стомаха на Синята Акула!
— Знам, Димби.
— А знаете ли колко бой изядох заради него?
— Ще ни разкажеш, Домби… Остава да го доведете при нас.
Димби се усмихна.
— Няма ли да тръгнете?
— Ами, защо?
Домби се усмихна и смигна на Мокси.
— Все пак — обърна се режисьорът — ние… чакаме.
— Сега ще видите — усмихна се Мокси: — Едноо, двее, три. Всички:
— Лискооооо!
Тишина.
— Сега ще видите! — тържествено каза Домби.
Всички:
— Лискооооо!
Тишина.
— Не се обажда — рече операторът.
— Ще се обади — поясни Мокси.
— Интересно — забаляза Домби, — винаги се обаждаше… Еднооо, двеее, три!
— Лискооооооооо!
Тишина.
— Защо не се обажда? — запита режисьорът.
— Кой знае! — почеса се по врата Димби.
— Сега са го налегнали едни питони! — поясни Мокси.
— Какви питони? — учуди се режисьорът. — Какви питони бълнувате?
— В момента лови питони! — рече Димби.
— Винаги прави нещо — добави Домби. — Но ще го доведем.
— Хайде де! — настоя режисьорът. — Чакаме.
За всеки случай Димби извика още веднъж и тръгна. За всеки случай и Домби извика още веднъж, преди да тръгне. Мокси тръгна, без да извика. Мързеше го, а беше и уморен. За него днешният ден бе преминал в неочаквани кросове от полянка до полянка, като олимпийските шампиони. И все пак сега се дишаше леко. Оказа се, че питонът не е в тяхната гора, онова там излезе магнетофон и камера. С присъствието си представителите от телевизията доказаха, че няма нищо страшно. Ако беше страшно, какво щяха да търсят тук хора, и то какви — с апаратури, ехеей!… Специални.
Същото си мислеше и Димби, а почти същото се въртеше в главата на Домби. Той пък си казваше: всичко върви добре. Днешният ден е щастлив. Дори ритниците, които изядох, не бяха истински.
Леко нагарчаше само споменът за набраните страхове. Облегнат на своя пън, Лиско отново бе потънал в мислите си. Той въздъхна и се изправи. Започна да се разхожда, спря, тръгна, пак спря и се върна до пъна. Седна, замисли се, стана, пак седна. Този път за дълго.
Вече се чуваха гласовете на приятелите му, всеки друг би ги доловил, но не и лисичето. В такива моменти то сякаш оглушаваше.
Отнякъде изскочи Чими.
— Ей, твоичките отново се развикаха!… Чуваш ли? Ей, глупако, твоите ореваха гората!
Лиско не трепна.
На полянката се появиха Димби, Домби и Мокси.
Домби побърза да изпревари всички:
— Лиско, телевизията!
— Търсят те!
— Един цял режисьор!
— И цял оператор!
— Ще те фотографират!
— Не бе, ще го снимат!
Лиско се обърна изцяло към тях.
— Димби!
— Кажи, Лиско!
— Домби!
— Кажи!
— Мокси, братко!
— Кажи, Лиско!… Целият свят ще ни види!
Лиско се изправи и тръгна към тях. В очите му блестеше решителност:
— Готови ли сте?
— Да! — извикаха тримата.
Лиско добави възбудено:
— Нямате си представа какво приключение ни очаква!
— Велико! — призна Мокси.
— Целият свят ще заговори за нас! — извика още по-възбудено Лиско.
— Да! — потвърдиха тримата едновременно.
— Човечеството ще бъде спасено! — подчерта тържествено лисичето.
Мокси почти щеше да го прегърне:
— Важното е да ни видят и да кажат: този там е Мокси, а този до него е Лиско. Славният Лиско, който се подава зад прочутия Мокси!…
— Това се казва приключение! — извика Димби.
— И без опасност за живота! — добави радостно Домби. — Ще разкажа как ме биха в лабиринта!…
— Ще му друснем и песен! — допълни Мокси.
Лиско бе щастлив, искаше да прегърне всеки поотделно, ох, как му се щеше да го направи, но не бързаше, за тая работа имаше време, стига всичко да мине добре.
— На работа, приятели! — рече той. — Нали знаете Отвесните Скали?
— Да! — отвърнаха тримата.
— И дупката, която зее в подножието им?
— Да! — отвърнаха съвсем ентусиазирано тримата.
Лиско се усмихна победоносно:
— Работата е от лесна по-лесна! — Той продължи с понижен глас: — До дупката има един камък… Леко заоблен…
— Знаем го!
— Идеално! — зарадва се Лиско.
— И какво? — запита Мокси.
— Нищо! — смигна хитро лисичето. — Нищо… Ще го търкулнем и ще запушим дупката.
— Защо? — запита не толкоз радостно Домби.
— Бих свършил тая работа сам, но мисля, че няма да ми стигнат силите — отвърна Лиско.
На това място от разговора се получи нещо като неловка тишина. Димби, Домби и Мокси поглеждаха Лиско в очите, стараеха се да отгатнат нещо, но в тях имаше само решителност. Мокси поклати опашка.
— Значи — започна бавно той, — вместо да пеем пред телевизията, ще търкаляме камъни?