Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Димби!
— Какво, Домби?
— За него спокойно може да се каже, че загина за човечеството.
— Да, Домби. Голяма слабост имаше да умира за нещо.
— И все се навираше някъде — било в стомаха на акулите,
било в стомаха на питоните… Все в стомасите на големите животни.
Мокси, който в момента предпочиташе да слуша, се разплака.
— Успокой се, Мокси — рече Димби. — И на мен ми е мъчно, но какво да се прави?…
Той се извърна настрана и забърса очите си. Като махна длан от лицето си, видя как Домби също бърше очи.
— Разправяме си тук и плачем, но го изоставихме в най-голямата беда. — Домби не издържа и захлипа. — Сам. Срещу питон!
— Не знам как стана — захлипа и Димби, — но Мокси припна и аз… Не изтраях.
— Виновен съм — призна си Мокси. — Срамувам се, но какво да правя? Забелязал съм, при опасност нещо в главата ми казва: стой, бъди мъж, а краката ми тръгват самички, изведнъж. Получава се нещо такова — главата ми сякаш остава на опасното място, а краката ми са вече далеч… Виновен ли съм, че краката носят главата?
— Успокой се! — настоя Домби. — И с мен е така.
— И с мен е така — увери ги Димби, — но на Лиско и главата, и краката остават на опасното място.
— Оставаха — въздъхна Домби.
След настъпилото неловко мълчание Димби добави:
— Срам ме е.
— Млъкни!
— Защо, Домби?
— Защото и мен ме е срам.
— А аз не мога да си представя, че утре ще изляза на полянката, ще го извикам и той няма да се появи.
— Уви, Мокси! — съгласи се Димби. — Аз тръгвам!
— Къде? — учуди се Домби, като видя как Димби се изправя от камъка.
— Там, където погълнаха Лиско — отвърна Димби. — Ще заявя на този гаден питон, че го презирам.
— И аз — започна да се изправя Домби.
— Какво? — запита го Димби.
— Нищо. Ще се опитам да му кажа горе-долу същото.
— Ще му кажем, разбира се! — Мокси се изправи на крака. — Ето!
— Какво, Мокси?
— Сега пък се получава обратното!
— Какво се получава?
— Сега пък главата ми тръгва към питона, а краката не тръгват. Иди ме разбери!…
— И с мен е така — призна си Домби.
— Тихо — прошепна Димби. — Не чувате ли нещо?
Към полянката бавно се приближаваше някакъв шум. Някой
напредваше към тях, тревата съскаше под него.
— Лягам! — заяви Мокси и се тръшна на земята. Димби и Домби се натъркаляха след него.
Погледнати отгоре и отстрани, тримата доста наподобяваха умрели предмети. Настъпи тревожна тишина. Едва-едва се чуваше съскането на тревата под тежестта на този, който се приближаваше. Разбира се, птичките продължаваха да си пеят. Малко ги беше еня, че след малко ще се случи най-страшното.
Режисьорът се появи първи, обърна се и извика:
— Идваш ли?
— Не идвам, а се влача!
— Постегни се малко!… Тук има още една полянка.
— Интересува ме само полянката, на която оставихме нещата си.
— Ще я намерим, бъди спокоен.
Операторът се приближи бавно и замърмори. Той каза, че гората, в която са попаднали, е дяволска, че повече не мисли дори за камерата си, че вече иска само едно — да се измъкне от гъсталаците.
Режисьорът започна да го успокоява. Според него всичко щяло да се нареди добре: ще намерят и апаратурите, и ще се измъкнат. Но се съгласи, че работа едва ли ще свършат.
Когато се обърнаха изцяло към полянката, режисьорът се усмихна.
— Казах ли ти? — ободри се той. — Ето!
— Какво?
— Три спящи същества. — Той се приближи до Мокси и се наведе: — Ей че симпатично спящо магаре!
— Умряло! — поправи го Мокси, без да мръдне.
— Не си умряло, щом говориш.
— Умрях преди малко — поясни Мокси, без да помръдне. — И те са умрели. Всички сме умрели.
— Да — потвърдиха едновременно Димби и Домби, без да шавнат.
Най-после се усмихна и операторът:
— Щом са умрели, остави ги.
Двамата си смигнаха и режисьорът отвърна;
— Добре, ще ги оставим.
Смигнаха си още веднъж и седнаха на камъка. Режисьорът измъкна цигари, запушиха.
— Още ли смяташ, че няма да намерим пътя? — запита режисьорът.
— А, защо? Ще се оправим. — Операторът просто демонстрираше бодростта си: — Вече съм спокоен.
— Да, но няма пукнато живо същество да ни каже къде сме.
— Ще почакаме — пое дим операторът. — Все ще мине някой.
— Ще мине, ама питонът! — обади се Мокси, разбира се, без да помръдне.
— Няма значение кой — отвърна режисьорът. — Важното е да ни покаже пътя към една полянка, където оставихме апаратурата си.
— Да не би да търсите Голямата Полянка? — запита Мокси в позата си на умрял.
— Може би — всмукна дим операторът.
Дълга пауза. Тишина с песен на птици.
— Направо по пътеката и мъничко встрани — осведоми ги Мокси, без да отвори очи.