Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
— Прощавай — каза той, — Маргрит не искаше да ме пусне. Не ме ли познаваш? Все пак аз съм Голдмунд. Ах, кажи ми, истина ли е, че баща ти е починал?
От погледа й разбра, че сега тя го позна, но веднага прочете, че тук нямат добър спомен за него.
— Така ли, вие сте Голдмунд? — попита тя и в гласа й той откри нещо от предишния високомерен начин на говорене. — Напразно сте се старали да дойдете тук. Баща ми почина.
— А работилницата? — изплъзна му се от устата.
— Работилницата ли? Затворена е. Ако търсите работа, трябва да отидете някъде другаде.
Той се опита да се овладее.
— Госпожице Лизбет — каза Голдмунд приветливо, — не търся работа, исках само да ви навестя, майстора и вас. Много ме натъжи това, което трябваше да чуя. Виждам, че ви е било трудно. Ако един благодарен ученик на вашия баща може да ви направи някаква услуга, то кажете ми, за мен би било радост. Ех, госпожице Лизбет, сърцето ми се къса, че ви намирам в толкова… толкова дълбока мъка!
Тя се оттегли от вратата навътре към стаята.
— Благодаря — каза Лизбет колебливо. — На него вече не бихте могли да направите никаква услуга, и на мен също. Маргрит ще ви изведе навън.
Зле звучеше гласът й, наполовина озлобено, наполовина страхливо. Той схвана: ако би имала кураж, тя би го изхвърлила с проклятия.
Голдмунд вече беше долу, старата жена бе затворила вратата зад него и блъснала резетата. Още чуваше твърдия звук от двете запънки на вратата — прозвучаха му, като че ли затвориха капак на ковчег.
Бавно той се върна към стената покрай брега на реката и отново седна там на старото място над водите. Слънцето беше залязло, откъм водата лъхаше студ, студен беше и камъкът, върху който Голдмунд седеше. Крайбрежната улица бе притихнала, около големите подпори на моста шумеше течението, в дълбочината беше тъмно, никакво златисто проблясване. Вече не се появяваше. „Ох — мислеше си той, — да можех сега да падна от стената и да потъна, да изчезна в реката!“ Светът отново бе завладян от смъртта. Измина цял час, здрачът се превърна в нощен мрак. Най-после Голдмунд можеше да заплаче. Седеше и плачеше, по ръцете и коленете му се стичаха топли капки. Той плачеше за мъртвия майстор, плачеше за изчезналата красота на Лизбет, плачеше за Лене, за Роберт, за еврейското момиче и за своята увехнала пропиляна младост.
По-късно Голдмунд се озова в една кръчма, където някога често бе гулял с приятели. Стопанката го позна, помоли я за парче хляб, тя му даде и приветливо добави чаша вино. Но Голдмунд не можеше да преглътне нито хляба, нито виното. Прекара нощта на една пейка в кръчмата. На сутринта стопанката го събуди, той благодари и си тръгна; вървешком изяде парчето хляб.
Отиде към Рибния пазар, там се намираше къщата, в която бе неговата стаичка. До чешмата няколко рибарки предлагаха своята жива стока. Загледа се в техните качета с хубави блестящи риби. Често ги бе наблюдавал и по-рано, сети се, че много пъти бе изпитвал състрадание към рибите и се бе гневил на жените и купувачите. Някога, така си спомняше той, веднъж също така се бе лутал из този пазар, бе се удивлявал на рибите и ги бе съжалявал, безкрайно тъжен; много време бе изминало оттогава и много вода бе изтекла в реката. Той беше безкрайно тъжен, още помнеше добре, но за какво бе тъжил, не знаеше. Така и тъгата отглъхва, и болката, и отчаянието преминават също както и радостите, те отшумяват, избледняват, губят дълбочината и стойността си, а накрая, най-после идва време, когато човек вече не може да си спомни какво е било това, какво някога му е причинило такава мъка. Така прецъфтяваха и увяхваха и болките. Дали неговата днешна болка някога ще увехне и ще се обезцени ли отчаянието му от това, че майсторът е мъртъв и е умрял в гняв срещу него и че сега никоя работилница няма да се отвори, за да може да изпита щастието на творчеството и да свали от душата си бремето от образи, което я смазва? Да, без съмнение, и тази болка, и тази сурова беда ще остарее, ще се умори и той ще я забрави. На този свят нищо не е трайно, също и страданията.
И докато Голдмунд гледаше втренчено към рибите, отдаден на тези мисли, чу тих глас приветливо да изрича името му.
— Голдмунд! — извика някой тихо и когато той се огледа, там стоеше едно някак нежно и болнаво младо момиче, но с хубави тъмни очи, то го беше позовало. Той не го познаваше. — Голдмунд, ти си, нали? — каза плахият глас. — Откога си отново в този град? Не ме ли познаваш? Та аз съм Мари.