Нарцис и Голдмунд

Още някой и друг ден Голдмунд мисли за мургавото и пламенно момиче, още някоя и друга нощ сънува стройната обгаряща красота на нейното тяло, което изглеждаше отредено за щастие и цъфтеж, а въпреки всичко вече бе отдадено на прощаването с живота. Жалко, че тези устни и гърди ще станат плячка на „свинете“ и ще трябва да изтлеят в гората! Нямаше ли някаква власт, някакво вълшебство, което да спаси тези скъпи цветове? Да, имаше, това бе вълшебството, че продължаваха да живеят в душата му и че ще бъдат оформени и съхранени от него. Със страх и очарование Голдмунд чувстваше как душата му бе пълна с образи, как дългото пътуване през страната на смъртта бе вписало в нея много фигури. А как тази пълнота разпъваше сърцето му, с какъв копнеж се стремеше мълком да си ги спомня, да ги остави да се оттекат и да ги превърне в трайни картини! По-горещо и по-жадно той продължаваше да върви устремен, все още с отворени очи и любопитно отзивчиви сетива, но обзет от буен копнеж по хартия и молив, по глина и дърво, по работилници и труд.

Лятото бе отминало. Мнозина уверяваха, че през есента или най-късно в началото на зимата ще се сложи край на епидемията. Това беше невесела есен, Голдмунд вървеше през области, в които вече нямаше кой да обере плодовете, те падаха от дърветата и гниеха в тревата; на други места подивели орди идваха от градовете и ги ограбваха и прахосваха в сурови разбойнически набези.

Голдмунд бавно се приближаваше към своята цел и в последно време много пъти го връхлиташе страхът, че преди да стигне, може да заболее от чума и да умре някъде в някой плевник. Сега вече не искаше да умира, не преди да се е насладил на щастието още веднъж да влезе в работилница и да се отдаде на творчеството. За първи път в живота му светът сега беше за него твърде широк и немската земя твърде голяма. Никое хубаво градче не можеше да го примами да спре да отдъхне, никое хубаво селско момиче не можеше да го задържи повече от една нощ.

Веднъж Голдмунд мина покрай една църква, при чийто портал в дълбоки, украсени с колони ниши имаше много каменни фигури от твърде далечно време, фигури на ангели, апостоли и мъченици — подобни на тях бе виждал често; и в своя манастир, в „Мариаброн“, също имаше няколко изваяния от този вид. По-рано като младеж той ги обичаше, ала ги съзерцаваше без страст; изглеждаха му хубави и достолепни, но някак прекалено тържествени, сковани и старомодни. По-късно, след като в края на първото си голямо странстване бе толкова силно развълнуван и очарован от благата тъжна Божия майка на майстор Никлаус, намери тези старофранкски тържествен каменни фигури твърде тежки, сковани и чужди и ги бе наблюдавал с известно високомерие, а после в новия маниер на своя майстор бе открил много по-оживено, по-сърдечно и одухотворено изкуство. Днес, когато сам бе богат на впечатления, а душата му носеше белезите и следите на бурни приключения и преживявания, се връщаше от света пълен с болезнен копнеж по спомени и ново творчество; прастарите, строги фигури изведнъж овладяха сърцето му с преголяма сила. Смирен, благоговейно стоеше пред тях, пред достопочтените образи, в които продължаваше да живее духът на отдавна отминало време и страховете, и очарованието на отдавна изчезнали поколения, а те, превърнати в камък, и след столетия още да се противопоставят на тленността. В подивялото му сърце се надигна страховито и благочестиво чувство на уважение и един ужас заради собствения пропилян и изгорял живот. Голдмунд направи нещо, което безкрайно дълго не бе правил — потърси изповедалня, за да признае греховете си и да поеме наказание.