Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Посредством рисуването Голдмунд се беше избавил от чувството за тежест, за притискане и препълване на душата и бе изпитал облекчение. Докато рисуваше, не знаеше къде е, светът му се състоеше само от масата и бялата хартия, а вечер и от свещта. Но ето че се събуди, припомни си неотдавнашните преживявания, видя пред себе си неумолимо ново странстване и почна да обикаля из града с чудно раздвоено усещане, че наполовина го поздравява с новата среща, наполовина се сбогува.
При една от обиколките си се натъкна на жена, чийто външен вид стана ново средоточие на неговите излезли от привичното русло чувства, една жена на кон, едра, светлоруса, с любопитни, малко хладни сини очи, със здраво стройно тяло и цветущо лице, което отразяваше страст за наслада и власт, високо самочувствие и предусет за любопитство на сетивата. Тя се държеше някак властно и господарски високомерно на кафявия си кон, свикнала да заповядва, но не седеше затворена или отблъскваща, а под някак студените си очи имаше трептящи ноздри, открити за всички аромати на света, и голямата изкусителна уста изглеждаше във висша степен способна да взема и да дава. В момента, в който Голдмунд видя жената, той беше напълно заинтересуван и обзет от жажда да премери сили с тази жена. Целта да я завладее му се струваше благородна и ако по пътя към нея си строшеше врата, нямаше да мисли, че това е лоша смърт. Веднага почувства, че русата лъвица е равна нему, богата по чувства и душа, достъпна за всички бури, колкото дива, толкова и нежна, изкусна в страстите по прастар, унаследен с кръвта опит.
Тя отмина напред, а Голдмунд гледаше след ездачката. Между къдравите руси коси и синята кадифена яка той улови, че се провижда здрава, силна и горда шия, но с най-нежна детска кожа. Това беше, така му се струваше, най-красивата жена, която бе виждал. Той искаше да обгърне с ръка този тил и да изтръгне тайната от хладните сини очи. Не му бе трудно да разпита коя бе красавицата. Веднага узна: живеела в замъка, била Агнес, любовницата на наместника; никак не се изненада, тя би могла да бъде дори императрица. Край басейна на един водоскок Голдмунд се спря и потърси отражението си във водата. Образът братски подхождаше на лика на русата жена, само че мъжът твърде много се бе занемарил. Начаса се отправи при един бръснар, когото познаваше, и с добри думи го накара да подстриже късо косите и брадата и чистичко да нагласи къдриците му.
Преследването продължи два дни. Агнес излизаше от замъка, а непознатият рус мъж вече стоеше до портата и удивен я гледаше в очите. Тя яздеше към бастиона, а от елшака излизаше непознатият. Агнес беше при златаря и напускайки работилницата, пак срещна непознатия. Бегло го погледна с господарски присвити очи, но при това ноздрите й леко потръпнаха. На другата сутрин, когато при самото си излизане на езда отново го видя да чака, тя му се усмихна предизвикателно. Голдмунд видя и графа, наместника; той беше добре сложен и смел, следваше да бъде вземан сериозно; но косите му вече сивееха, а на лицето му бе изписана загриженост. Голдмунд чувстваше, че го превъзхожда.
Последните два дни го правеха щастлив, той сияеше от възвърналата се младост. Хубаво беше да се покажеш на тази жена и да й предложиш борба. Хубаво беше и да загубиш свободата си заради такава красавица. Хубаво и дълбоко импулсиращо беше чувството да заложиш живота си единствено на това хвърляне на зара.
В утринта на третия ден Агнес излезе на кон от портата на замъка, придружена от един прислужник, също на кон. Очите й, с желание за борба и някак неспокойни, веднага потърсиха преследвача. И той действително беше вече тук. Тя отпрати слугата си с някаква поръчка и сама подкара коня бавно; яздеше полека, излезе от сводестата врата и мина по моста. Само веднъж се обърна назад. Видя непознатия да я следва. По пътя към поклонническата църква „Свети Фаит“, където по това време беше безлюдно, тя го изчака. Трябваше да чака половин час, непознатият вървеше бавно, не искаше да се задъхва. Свеж и усмихнат, той я настигна, в устата си държеше клонка със светлочервени шипки. Тя бе слязла от коня и го бе завързала, стоеше край бръшляна, облегната на стръмната подпорна стена, и гледаше към преследвача. Той се спря очи в очи с нея и свали шапката си.