Нарцис и Голдмунд

В църквата имаше няколко изповедални, ала в никоя от тях нямаше духовник; те бяха измрели, лежаха в болница или бяха избягали, страхувайки се от зараза. Църквата беше празна, стъпките на Голдмунд отекваха под каменните сводове като в пустота. Той коленичи пред една от празните изповедални, затвори очи и зашепна към решетката, която отделяше от изповедника:

— Боже мили, виж какво е станало с мен. Връщам се от света и съм станал лош, ненужен човек, пропилях младите си години като прахосник, малко са останали. Аз убивах, крадох, блудствах, шляех се, обикалях безцелно и безсмислено, изяждах хляба на другите. Мили Боже, защо си ни създал такива, защо ни водиш по такива пътища? Не сме ли твои чеда? Нима твоят син не умря за нас? Няма ли светии и ангели, които да ни водят? Или всичко това са хубаво измислени истории, които се разказват на децата и над които самите попове се смеят. Загубвам доверие в тебе, Господи, зле си устроил света, лошо го държиш в ред. Видях къщи и улици, пълни с мъртъвци, видях как богатите са се окопали в своите къщи или са избягали и как бедните бяха оставили техни братя да лежат непогребани, и как всички са подозрителни един към друг и убиват евреи като добитък! Видях толкова много невинни да страдат и да загиват и толкова много зли, лоши да плуват в благоденствие! Съвсем ли си ни забравил и изоставил, съвсем ли ти е отмиляло твоето създание, Господи? Всички ни ли искаш да погубиш?

С въздишка Голдмунд излезе през високия портал и видя мълчаливите каменни изображения, ангели и светци, слаби и високи в неподвижно надиплените им облекла, да стоят непоколебими, недостигаеми, свръхчовешки и все пак сътворени от човешка ръка и човешки дух. Те стояха строги и неми — там, горе, в своите тесни пространства, недостъпни за молба и въпрос, и все пак бяха една безкрайна утеха, една тържествена победа над смъртта и отчаянието, така както възправени в достолепието и красотата си, надживяваха умиращите едно след друго човешки поколения. Ех, да биха били тук и бедната красива еврейка Ребека, и клетата, изгоряла заедно с къщурката Лене, и прелестната Лидия, и майстор Никлаус! Но някога те ще стоят и ще бъдат неподвластни на времето, той ще изобрази и техните фигури, които днес означават за него любов и мъка, страх и страст, ще стоят и пред ония, които по-късно дойдат в живота, ще стоят без имена и история, тихи, мълчаливи, символи на човешкия живот.