Време да убиваш [A Time to Kill-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божидар Стойков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да убиваш [A Time to Kill-bg]». Краткое содержание книги:
— Нищо няма да се случи. Ще ни заплашват от време на време, ще ни оглеждат в църквата и из града, но нищо сериозно няма да се случи.
— Къде е гаранцията?
— Говорихме за това снощи и не възнамерявам да го подхващам отново тази сутрин. Имам обаче една идея.
— Горя от нетърпение да я чуя.
— Двете с Хана да заминете за Северна Каролина при твоите родители, докато мине делото. Те ще се радват да сте при тях, а ние няма да се тревожим заради Клана и кой какъв кръст е запалил.
— Но процесът е след пет седмици! Искаш да стоим там шест седмици, в Уилмингтън?
— Да.
— Обичам родителите си, но това е абсурдно.
— Ти не ги виждаш често и те рядко виждат Хана.
— А ние пък теб виждаме рядко. Няма да замина за шест седмици.
— Предстои ми огромна подготвителна работа. Ще лягам и ще ставам е това дело, докато свърши процесът. Ще работя и през нощта, и през почивните дни…
— Не чувам нищо ново.
— Няма да ви обръщам никакво внимание и ще мисля единствено за делото.
— Свикнали сме.
— Смяташ, че ще се оправиш? — усмихна й се Джейк.
— Смятам, че ще се оправя е теб. Плашат ме ония маниаци.
— Когато маниаците започнат да действат сериозно, аз ще се оттегля. Ще зарежа делото, ако семейството ми е в опасност.
— Обещаваш ли?
— Разбира се, че обещавам. Нека изпратим Хана.
— Щом сме в безопасност, защо искаш да изпратиш някого от нас другаде?
— За да избегнем всякакъв риск. Тя ще бъде много доволна, ако изкара лятото при баба си и дядо си. Те страшно ще се зарадват.
— Хана няма да изтрае и една седмица без мен.
— И ти няма да изтраеш една седмица без нея.
— Вярно е. За това и дума не може да става. Не бих се безпокоила за нея, щом мога да я прегърна и да я почувствам до себе си.
Кафето беше готово и тя напълни чашите.
— Нещо във вестника?
— Няма. Мислех, че ония от Джаксън ще пуснат нещо, но всичко стана твърде късно.
— След цяла седмица бездействие вътрешният ти часовник май поизостава.
— Гледай само какво ще стане утре сутринта.
— Откъде знаеш?
— Ще видиш.
Тя поклати глава и заразгръща страниците за мода и рецепти.
— Ще ходиш ли на църква?
— Не.
— Защо? Нали делото е твое. Пак си знаменитост.
— Да, но още никой не го знае.
— Аха. Значи другата неделя.
— Разбира се.
В сектата на Хеброн, на Планината Цион, в Браунс Чапъл, Грийнс Чапъл, на Норис Роуд, Секшън Лайн Роуд, Батъл Роуд и в Храма на Христа, и в Храма на Светиите се разнасяха и обикаляха кутии, кошници и купи по олтарите и пред входовете, за да събират средства за Карл Лий Хейли и семейството му. Колкото по-голяма беше кутията или кошницата, толкова по-нищожни изглеждаха личните дарения, когато падаха на дъното, и това развързваше ръцете на пастора да разпореди кутиите да обиколят още веднъж паството. Тези дарения бяха специални, различни от ежедневните, и в почти всяка църква бяха предшествани от сърцераздирателни описания на това, което бе сполетяло скъпото момиченце на Хейли и какво би сполетяло татко й и семейството, ако кутиите не се напълнеха. В много случаи свещеното име на Националната асоциация за защита на цветнокожите бе вкарвано в действие и това развързваше кесии и разтваряше портфейли.
Резултатите не закъсняха. Изпразваха кутиите, брояха парите и ритуалът се повтаряше по време на вечерната служба. Късно в неделя вечерта събираха на куп сутрешните и вечерните дарения и всеки пастор ги преброяваше, а след това изпращаше значителен процент от събраното на преподобния Ейджи в понеделник. Той скътваше парите в църквата и голяма част от тях щяха да бъдат похарчени за добруването на семейство Хейли.
Всяка неделя от два до пет часа арестантите и затворниците от окръг Форд излизаха в просторния ограден двор. Всеки имаше право да бъде посетен от трима приятели или роднини за не повече от час. Имаше няколко сенчести дървета, няколко счупени маси за пикник и добре поддържано баскетболно табло. Полицаи и кучета внимателно наблюдаваха от другата страна на оградата.
Установен бе следният ред. Гуен и децата тръгваха от черквата след благословията в края на службата и към три пристигаха в ареста. Ози разрешаваше на Карл Лий да излезе по-рано, за да заеме най-хубавата маса, тая с четирите крака и под сенчестото дърво. Той сядаше сам, не говореше е никого и наблюдаваше блъсканицата под коша, докато пристигнеше семейството му. Това не беше баскетбол, а нещо средно между ръгби, борба, джудо и баскетбол. Никой не се осмеляваше да ръководи играта. Нямаше кръв, нямаше стълкновения. Колкото и да бе странно, нямаше и сбивания. Един бой означаваше карцер и един месец без право на извеждане в двора.