Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

Във вестника от Джаксън нямаше нищо. Надяваше се, че Ричард Флей ще е написал нещо. Трябваше да му отдели повече време пред затвора. Нямаше нищо и от Мемфис. Нищо и от Тюпълоу. Не беше изненадан, но все пак се бе надявал историята да се е поразчула. Всичко стана прекалено късно вчера. Сигурно ще се появи в понеделник. Беше му дотегнало да се крие; дотегнало му бе да се чувства неловко. Това щеше да продължи, докато историята се появи във вестниците и я прочетат момчетата от Кафето, хората от църквата, останалите адвокати, дори и Бъкли, Съливан и Лотърхаус. Но докато всички не научат, че делото е отново негово, той ще си кротува и ще стои далеч от очите им. Как да го съобщи на Съливан? Карл Лий ще се обади на Маршарфски или на сводника, по-вероятно на сводника, който ще позвъни на Маршарфски. Какво изявление за пресата ще даде Маршарфски? После великият адвокат ще се обади на Уолтър Съливан да му съобщи чудесната новина. Сигурно в понеделник сутринта, ако не и по-рано. Ще се разчуе бързо из фирмата и старшите съдружници, младшите съдружници и дребните риби ще се съберат в дългата, облицована с махагон заседателна зала, за да ругаят Бриганс и долната му етика и тактика. Дребните риби ще се силят да направят впечатление на шефовете си, като ги заливат с членове и параграфи от кодекса по етика, които Бриганс положително е нарушил. Джейк ги мразеше, мразеше ги до един. Ще изпрати едно късичко, сбито писмо на Съливан е копие до Лотърхаус.

Нито ще се обажда, нито ще пише на Бъкли. Той няма да бъде на себе си, когато го прочете във вестника. Едно писъмце до съдията Нуз с копие до Бъкли ще свърши добра работа. Няма да го удостоява с лично писмо.

Джейк се замисли, поколеба се, накрая избра номера на Лусиен. Беше малко след седем. Болногледачката домашна прислужница барманка вдигна слушалката.

— Сали?

— Да?

— Джейк на телефона. Лусиен буден ли е?

— Един момент. — Тя се претърколи и му подаде слушалката.

— Ало?

— Лусиен, Джейк се обажда.

— Какво искаш?

— Имам добри новини. Вчера Карл Лий Хейли ме нае отново. Делото е пак мое.

— Кое дело?

— Делото „Хейли“.

— А, оня, убиецът. Та казваш, твое било?

— Да, от вчера. Чака ни доста работа.

— Кога беше процесът? Май през юли някъде?

— На двайсет и втори.

— Много скоро. Кое е най-спешното?

— Психиатърът. Някой, който не иска много, но ще каже две важни думи.

— Имам точно такъв подръка.

— Чудесно. Залавяй се. Ще ти звънна след няколко дни.

Карла се събуди в по-приличен час и свари съпруга си в кухнята, заринал масата и пода с вестници. Направи прясно кафе и без да продума, седна срещу него. Той й се усмихна и продължи да чете.

— Кога си станал? — попита тя.

— В пет и половина.

— Защо толкова рано? Днес е неделя.

— Не можах повече да спя.

— Съжалявам за снощи.

— Няма защо да се извиняваш. Знам как се чувстваш. Проблемът при теб е, че ти гледаш единствено от отрицателната, а не от положителната страна на нещата. Нямаш представа какво може да ни донесе това дело.

— Джейк, това дело ме плаши. Всички тия телефонни обаждания, заплахи, горящи кръстове. Дори да ни донесе един милион, какво значение има, ако нещо се случи?