Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Земя! — извика Пенкроф към шест часа сутринта. Невъзможно беше Пенкроф да се излъже, с други думи, насреща положително имаше земя!
Можете да си представите каква радост изпита малкият екипаж на „Бонадвенчър“! След няколко часа щяха да стъпят на брега на острова!
Остров Табор, нисък бряг, едва издигнат над вълните, се намираше най-много на петнадесет мили пред тях. Носът на „Бонадвенчър“, който се беше поотклонил на юг, бе насочен веднага право към острова и докато слънцето изгряваше на изток, тук-таме се очертаха няколко възвишения.
И ето че обгърнаха с поглед цялото островче, където се зеленееха китки замкови дървета и други едри дървета от рода на тия, които растяха на остров Линкълн. Но странно нещо! Не се виеше никакъв дим, нищо по брега не показваше, че островът е населен!
А бележката беше ясна: на острова имаше корабокрушенец и тоя корабокрушенец трябваше да бъде в очакване!
„Бонадвенчър“ плаваше бавно по доста лъкатушните протоци между канарите, а Пенкроф наблюдаваше крайно внимателно и най-малките извивки. Оставил беше Хърбърт на кормилото, а той, изправен на носа, вперил поглед във водата, беше готов да свие всеки миг платната и стискаше фала им в ръка. Джедеон Спилет с далекоглед на очите разглеждаше брега, без да открие нещо.
Най-после по обед „Бонадвенчър“ блъсна с форщевена си крайбрежния пясък. Хвърлиха котва, свиха платната и екипажът на корабчето стъпи на сушата.
Вързаха здраво кораба за брега да не би отливът да го отнесе. После Пенкроф и двамата му другари се въоръжиха добре и тръгнаха по брега към един конусообразен хълм, висок около двеста и петдесет, триста стъпки, който се издигаше на половин миля.
— От върха на тоя хълм — каза Джедеон Спилет — ще можем навярно да добием обща представа за островчето, а това ще ни улесни при по-нататъшните ни издирвания.
— С други думи — обади се Хърбърт, — и тук ще направим това, което направи най-напред господин Сайръс на остров Линкълн, като се изкачи на планината Франклин.
Като стигнаха под хълма, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет го изкачиха за миг и обгърнаха с поглед целия хоризонт.
Те наистина се намираха на островче, което имаше най-много шест мили окръжност — брегът му не се врязваше в морето и почти не образуваше носове, заливи и заливчета и то приличаше на удължено яйце.
Островчето, цялото покрито с гори, нямаше разнообразието на остров Линкълн — безплоден и пуст в едната си част, но кичест и плодороден в другата. Тук навсякъде се разстилаше еднообразна зеленина, над която се издигаха две-три ниски хълмчета. Ручей пресичаше косо островчето, течеше сред широка ливада и се вливаше на западния бряг в морето през тясно устие.
— Малък остров — забеляза Хърбърт.
— Да — отвърна Пенкроф, — и щеше да бъде тесничък за нас!
— И на това отгоре — каза дописникът — изглежда, че не е населен.
— Наистина — съгласи се Хърбърт — нищо не показва, че тук има човек.
— Да слезем — предложи Пенкроф — и да потърсим.
Преселниците се спуснаха на юг и прогониха безброй ята водни птици и стада тюлени, които се хвърляха в морето още щом ги зърнеха отдалеч.
— Тия животни — забеляза дописникът — не виждат за пръв път хора. Боят се от тях, значи ги познават.
След един час тримата преселници стигнаха южния край на островчето, което завършваше с остър нос, и свиха на север по западния бряг, образуван също от пясък и канари, с гъсти гори в дъното.
Никъде нямаше и помен от жилище, никаква диря от човешки крак по цялата окръжност на островчето, което обиколиха изцяло за четири часа.
Това беше наистина много странно и трябваше да дойдат до заключението, че остров Табор не е бил или не беше вече населен. Не беше изключено в края на краищата бележката да е била написана преди няколко месеца или пък години и в такъв случай корабокрушенецът можеше да се е прибрал в родината си или да е умрял в лишения.
Похапнаха и в пет часа следобед навлязоха в гората.
Много животни бягаха при приближаването им. Те бяха предимно, дори само кози и свини, които лесно можеше да се познае, че са от европейски произход. Навярно някой китоловен кораб ги беше свалил на острова и те бързо се бяха развъдили. Хърбърт реши, че ще улови една-две двойки и ще ги пренесе живи на остров Линкълн.
Нямаше вече никакво съмнение, че на този остров някога е имало хора. Това стана още по-ясно, когато преселниците видяха в гората прокарани пътеки и дървета, отсечени със секира — навсякъде личеше човешката ръка. Но дърветата бяха вече изгнили, тъй като са били отсечени преди години, следите от секира бяха покрити с мъх, а висока и буйна трева заглушаваше пътеките, които вече мъчно можеха да се познаят.