Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Ако животните от европейски произход и следите от човешка ръка бяха неоспоримо доказателство, че на острова вече е имало хора, някои растения също потвърждаваха това. Тук-таме сред полянките личеше, че е саден зеленчук, но навярно доста отдавна.
Каква беше радостта на Хърбърт, когато откри картофи, цикория, киселец, моркови, зеле, ряпа! Достатъчно беше да събере по малко семе, за да обогати растителността на остров Линкълн!
— Ха! Това е добре! — каза Пенкроф. — Ето какво ще зарадва Наб, пък и всички нас. Дори и да не намерим корабокрушенеца, пътуването ни няма да е на вятъра и бог ни възнагради!
— Така е — съгласи се Джедеон Спилет, — но като гледам в какво състояние са тия растения, боя се, че на острова отдавна няма жива душа.
— Да! — съгласи се Пенкроф. — Корабокрушенецът трябва да си е заминал!… Това е единственото обяснение…
— В такъв случай бележката трябва да е била написана много отдавна!
— Разбира се.
— И бутилката е дошла на остров Линкълн, след като е плавала дълго по море, така ли?
— Защо не? — отвърна Пенкроф. — Но вече мръква — добави той, — мисля, че е по-добре да прекратим издирванията си.
— Да се приберем на кораба и утре да продължим — съгласи се дописникът.
Това беше най-разумно и те се канеха да тръгнат към „Бонадвенчър“, когато Хърбърт посочи някакво смътно петно сред дърветата и извика:
— Къща!
И тримата се спуснаха веднага към посочената къща. В здрача личеше, че тя е от дъски и че е покрита с дебело насмолено платно.
Пенкроф блъсна открехнатата врата и влезе бързо…
Къщата беше празна!
Глава XIV
Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет стояха безмълвни в мрака.
Пенкроф извика силно. Никой не му отговори. Тогава морякът чукна кремъка и запали сухо клонче. Светлината озари за миг малката стая, която изглеждаше съвсем изоставена. В дъното имаше грубо огнище с малко студена пепел, а върху нея наръч сухи дърва. Пенкроф хвърли вътре запалената съчка, дървата запращяха и пламна буен огън.
Морякът и другарите му забелязаха тогава разхвърляно легло — влажни и пожълтели одеяла показваха, че отдавна никой не беше лягал на него; в къта край огнището се търкаляха две ръждясали котлета и обърнато гърне; в някакъв долап висяха полуизгнили моряшки дрехи; на масата лежеше калаен прибор и библия, разядена от влагата; в къта имаше няколко сечива: лопата, мотика, търнокоп; две ловни пушки, едната беше счупена; на една дъска, нещо като полица, бяха оставени непипнато още буре с барут, буре със сачми и няколко кутии капсули; всичко беше покрито с дебел слой прах, напластен навярно от дълги години.
— Няма никой — каза дописникът.
— Никой! — съгласи се Пенкроф.
— И тая стая отдавна е напусната — забеляза Хърбърт.
— Да, отдавна! — потвърди дописникът.
— Господин Спилет — предложи тогава Пенкроф, — вместо да се връщаме на кораба, мисля, че е по-добре да пренощуваме тук.
— Имате право, Пенкроф — съгласи се дописникът, — и ако домакинът се прибере — е, може и да не съжалява, че стаята му е заета!
— Той няма да се прибере! — каза Пенкроф, като поклати глава.
— Да не мислите, че е напуснал острова? — запита дописникът.
— Ако беше напуснал острова, щеше да вземе със себе си оръжието и сечивата — отвърна Пенкроф. — Знаете как корабокрушенците държат на последните останки от корабокрушението. Не! Не! — повтори убеден морякът. — Не! Не е напуснал острова! Ако си беше направил лодка и беше заминал с нея, по никой начин нямаше да остави тия толкова необходими вещи! Не, той е на острова!
— Жив ли?… — попита Хърбърт.
— Жив или мъртъв — отвърна Пенкроф. — Но ако е мъртъв, не се е заровил сам и мисля, че ще намерим поне останките му!
Колко дълга се стори тая нощ на моряка и на двамата му другари! Единствен Хърбърт поспа два часа, тъй като на неговата възраст сънят беше необходимост.
Съмна. Пенкроф и другарите му веднага се заеха да разгледат къщата.
Къщата беше дъсчена и ясно личеше, че дъските бяха от коритото или от палубата на кораб. Навярно някой разбит кораб е бил изхвърлен на острова, поне един човек от екипажа му се бе спасил и тоя човек бе построил къщата с останките от кораба и със сечивата, които е имал на разположение. И това предположение се потвърди напълно, когато Джедеон Спилет обиколи къщата и видя на една дъска, навярно от фалшборта на разбития кораб, следните вече полуизтрити букви: