Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
И се шмугнал в трънака.
— Да-да, с мене ще дойдат те! — размахал копачката веждестият. — Хайде, новаците, знаеш що е сладостно?… Копнеш пред яйцето току преди да стигне края и — душата ти се напълни с щастие, та чак прелее! Бързо подир мене! — и се шмугнал в гъсталака. Чувал се само гласът му: — Скри ли се?… Надай се, надай — и под земята ще те найда!
Стоедин все още гледал пътеката. Фотко сърдито се изсмял:
— Да, ама тоя път вече може и да го не найде!
— А, ще го найде — възразил един от любопитните. — Забави ли се да го набара с новата му пътека, оня сам му се обажда — я вика, я пее… Нали го чухте?
Простодушният Фотко опитал да вникне в думите му, внезапно кипнал и скочил от носилото:
— А защо му се обажда, бре?… Защо се трепе над тая пътека, да му я разтурят ли?
— Нали, ако не му я разтурят, ще мине по нея, господарю? — усмихнал се Радко.
— Ще мине, ами! Нали това му е мечтата — да мине, нали това цели! — разярил се Фотко.
— Така. А после?… — намесило се и джуджето Радостин, говорело на Фотко, но държало под око Стоедин. — Какво повече ще прави?… Не му искаш доброто, господарю. Казват, че щастието било не в постигането на целта, а в сподирянето й. Или ти мислиш другояче?
Шегувало ли се това джудже, или говорело сериозно — не можело да се разбере. Кукленското му лице се сгърчило в добродушна, приятелска усмивка… Фотко закрачил подир Стоедин и поискал да каже нещо много обидно, но не могъл да се досети какво.
— Оттук, господари! — минал напред Радко.
Стекли се и ги оградили още любопитни: — Радостинчо, златен! — надул жили разгърден и опушен, та чак опърлен мъж. — Къде натам, доведи ги направо при нас!… Ей, новаци, искайте при нас — живота си живееме! Къщи градиме! От харни по-харни, от писани по-писани!
— Ние пък ги палиме! Не ги харесаме и ги запалим!… Знаете ли колко е вълнуващо-щастливо?… — пропищяло старче с козя брадичка. — Трудно е само първото палене! После — като видиш, че нещо не гори — душата те сърби да го запалиш!…
— Е да, ама пък ние веднага след тях ги гасиме!… По-интересно е гасенето!… Елате при нас, новаци!…
Гъстакът преминал в парк. На подстриганата поляна неколцина ловджии с арбалети дерели дивеч. По-далече, зад живия плет, гасели горяща къща. Встрани от нея вече довършвали покрива на нова.
— Ей, новаците! — весело повикал един от ловджиите. — Хайде при нас! Пет утрепем, едно изядем, и то — до половина!…
— Хора новациии! — викали ги отдалече. — При нас, при наааас! Гъби берееем!…
А из тълпата любопитни някой крадливо зашепнал: — Елате с мен, ще ви заведа… Подслушваме. Клеветиме. Скарваме. Сбиваме. — И невзрачен човек се изравнил със Стоедин. Той пътьом го оттласнал.
Радко се навел към Фотко и го подсетил: — Качи се на носилото, господарю.
Казал го кротко и почтително, а Фотко тупнал с крак, свирепо размахал ръце и диво изпищял:
— Махайте се!… Всичките!… И носилото!… Махайте го това носило с носило такова!…
— Както заповядаш, господарю — поклонил се Радко, дал знак и носачите с Фотковото носило тръгнали обратно.
— Стой! — неочаквано извикал Бишо. Слугите с носилото спрели и станало тихо. Най-силно се изненадал Бишо — не очаквал, че направо ще го послушат.
— Какво ще обичаш, господарю? — с готовност се поклонил Радул.
— Така и така са т… тука, нека и те да се упрегнат да ме носят, та да е по-мазно климкането. А? Може ли? — и додал с трескава надежда: — Ама, искам аз лично да ги изкомандувам! А?… Може ли?
— Разбира се, господарю — пак се поклонил Радул и се спогледал с джуджето. Фотко се разтревожил, поискал да попречи, но Стоедин го спрял.
Бишо се изправил в носилото си, огледал множеството и се окашлял със срамежливо нетърпение: — Я, бре, носачите, я при мене! Живо!
Носачите пъргаво се подчинили.
— Я фнимавай що ще ви изкомандим тука, сега. Допълнителноооо, упрег-нис!
Носачите пъргаво подврели и своята носилка под неговата, накръст — и замрели в очакване на нова заповед.
— На местоооо, затър-чис! — опиянено ревнал Бишо и носачите затичали на място. — Стой!… Напреде упъъъ-тис!… Кръъъ-гом! Още веднъж — кръъъгом!… Още веднъж — кръъъъъ-гом!
Приплакало му се от щастие.
— Побратиме, повреди ни се човекът! — уплашил се Фотко. — Виж как го заразиха тия безумни гледки!
А тълпата щастливо се смеела. Изникнали гласове: — Ей, пън, ела при нас!… Не при тях, при нас ела, няма да съжаляваш! Този е само за нас!…
Но Бишо ни ги чувал, нито виждал — самотен, със самотата на свръхгосподарите, енергично викнал: — Над глави и по-високо — повдиг-ни!… — и носачите вдигнали кръстосаните носила над главите си. Облещил се и потресено прошепнал: — Слуш… шат ме… като… — изпъчил се като на пиедестал, огледал кискащата се тълпа и ревнал в изстъпление. — Животе мой! Обичам те! Случи се най-сетне! И аз да изкомандувам! Което съм лелеял тук, у тез гърди! Без да го вервам!…