Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Фотко, притихнал и замислен, гледал как подмладеното му отражение крадливо измъкнало капата изпод възглавницата на баща му, как баща му се надигнал на лакът и го молел да я хвърли в огнището, как го заклел да я изгори…
…Отразеният Стоедин се прехласнал в Звездалията, Невянка приближила коня и той легнал покорно като куче…
— Не се плаши!… — пак отехтял равният студен глас. — Това си ти, какъвто беше. Помниш ли?… Тогава животът ти се промени. Помниш ли от какво?…
…Отразеният Стоедин покачва Невянка върху Звездалията — възсяда и конят тръгва… затичва… препуска, без да му се подчинява…
…а отразеният Фотко, поколебал се, пъхва капата в пазва и се обръща, да не гледа умоляващите очи на баща си…
— А помниш ли колко пъти съжали за тоя миг? — идел сякаш от нищото гласът… — Сега можеш да го върнеш. Да поправиш грешката. Само сега и никога друг път… Влез и изгори вълшебната капа, изгори я!… Влез и прогони коня, прогони го!… Иди, където ти видят очите, и заживей като всички.
Изображенията започнали да повтарят същото: младият Фотко посегнал пак към възглавницата… Младият Стоедин възседнал Звездалията, прегърнал Невянка и го подкарал…
— Помниш ли? — надигнал се гласът. — Тогава ти беше щастлив. А помниш ли от какво се промени животът ти?… Сега можеш да поправиш грешката. Това не е дадено никому — само на тебе… Само на тебе и — само сега…
…Младият Фотко, стиснал капата, започнал да я измъква изпод възглавницата на спящия си баща…
— Неееее! — викнал ужасено Фотко. — Нееееее!…
Младият Фотко се обърнал към него, учудено се взрял и сякаш познал го, се усмихнал.
— Побратиме, сбогом — отрил мокро лице Фотко. — И не ме споменавай с лошо.
— Не се бави! — загърмял гласът. — Върни се и поправи грешката си!…
— Чакай! — задържал побратима си Стоедин. — И това е лъжа! Недей, това не може да направи никой! Никога! Реката накъм извора си не се връща, това не може.
Фотко извадил от пазва капата, пуснал я в краката си.
— Гледай я — ако изчезне, значи може. Значи съм я изгорил. Тогава чак — и ти опитай.
Тръгнал към стената-огледало, младият Фотко от изображението на миналото му тръгнал насреща — и там, в повърхността на огледалото, посегнали и се докоснали.
— Побратиме, недей! — отчаяно викнал Стоедин.
Но Фотко пристъпил и последната, решителна крачка — младият Фотко сякаш го поел в себе си, обърнал се и пак тръгнал към одъра на баща си… Изображението бързо помътняло, изчезнало и останала да блести матовата повърхност на седефа.
Стоедин се вторачил в капата с жадна надежда — ето, сега ще изчезне, дано изчезне, дано се е лъгал и тази проклета капа изчезне. Но тя не изчезнала.
— Помниш ли? — сепнал го гласът. — Тогава ти беше щастлив, нали?… А помниш ли кога сбърка? Сега можеш да поправиш тази грешка.
Вдигнал очи към стената огледало и пак видял как младият Стоедин тича по пътеката, уловил Невянка за ръката… Как се прехласва, когато се появи Звездалията…
Закашлял се, сякаш нещо го задавило — отпуснал се, седнал и захлупил лице в капата.
… И всичко това се виждало във водната повърхност на кладенчето. Пана вдигнала глава — дървото било изчезнало и в странната зала-поляна вече останал само кошът.
— Магарето го спаси! — разярила се Пана и мигом погрозняла. — То!…
— Не, сестрице, не то… Виж! Забрави ли?
Изображението на Стоедин се уголемило и тя посочила бистрото камъче, вързано на ризата му като копче. И пак, под погледа им, в камъчето като в зеница се появила Невянка — унесено си тананикала… Кустадина хванала сестра си за ръка, пресегнала се, едва-едва докоснала във водната повърхност Невянка и лицето на момичето сякаш се пренесло върху нейното, а от нея и върху лицето на Пана. Близначките, превърнали се в две Невянки — руса и чернокоса, — злорадо се засмели и като се любували една на друга, бавно се раздалечили.
8
Стоедин се изправил, пъхнал в пазва капата, стиснал боздугана и решително тръгнал към коридора, който го довел тук, в тази седефена зала. Гласът ехтял и го догонвал, но той не чувал нищо — забързал, склещил зъби с окаменяло лице. Зърнал за миг изображението си в стената огледало, яростно замахнал с вълшебния боздуган и ударил с все сила. Ударът му не срещнал съпротива и той влетял направо в странната зала-поляна. Светлината й го блъснала и заслепила, затворил очи.
Двете Невянки, русата и чернокосата, усмихнато го наблюдавали от двата края на залата. А Радул, Радко и Радостин стоели при коша чакали.
Когато очите на Стоедин привикнали, първото, което видял, било русата Невянка. Гледал и не вярвал — възможно ли е, тя ли е?