Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Късно?… Никога не е късно за едно сърце да си падне на местото!… — отпаднало изхлипал и надал глас с нова сила.
— Фнимавай! При пояс ме сваааа-ли! С кипра стъпка, къмто софрата със свирните и диван-чапраз момите — затъррр-чис! — носачите тичешком го понесли обратно. — По-леко и по-бързо! Като по вода!… Вода-вода!…
— Сбогом, господари — поклонил се Радул на Стоедин и Фотко и забързал подир носилото, изпреварил го и тръгнал напред. Бишо командувал стъпките на носачите:
— Раз-два-три-четири, раз-два-три-четири… Леко, леко, оппала, ха-така, те-така! Тамо, на стълбите — стой!
Преминали одаята на спящите. Спрели. Иззад сводестата врата долитали свирнята на гайдите и щастливите възгласи на старците.
— Фнимание! Командим ви да се прокраднете тихо, та да си избера место, без да ме забележат. Иииии тихо, та безшумно — прокрад-нис!
Понесли го на пръсти, отворили вратата и спрели — свирнята и виковете ги блъснали, замирисало на вино, тютюн и пръжки.
— Ей там, на синята възглавница, а, господарю? — пошепнал Радул. Но Бишо учудено почесал брада, погледал, послушал и пак почесал брада, макар че не го сърбяло:
— Чудна работа, като минавахме оттук първия път — по̀ ми хареса. Чуй, бре, маскара, зер и аз ще стигна някога до това положение — да ми се ще не яденето, а гледането. А?
— Няма да е скоро, господарю — успокоил го Радул.
— Дума да не става! — господарски кипнал Бишо. — Искам безкрайно много да ям и безкрайно дълго да командувам! Нали рече — тука може всичко? Значи — и това може! Или — не може?
— Може, господарю.
Затворил сводестата врата и носачите върнали Бишо в тихата одая на спящите.
— Гледай ме в очите, господарю — хванал погледа на Бишо Радул. — Така… така… Сега доволен ли си?
Погледът на Бишо станал отсъстващо-оцъклен. Примляскал и тромаво проломотил:
— Момите да са един бой!… Оная, дългата, да се маха.
— Веднага, господарю… Друго да желаеш?
— И… гайдите, да се махат. Моми, вие ще ми пеете!… Не тая, за у попови градини искам!… Ха така!…
И задъвкал с празна уста.
— Сега щастлив ли си, господарю? — усмихнал се Радул.
Бишо не отговорил, погълнат от съня — очите му били все още отворени, но пусти. Дъвчел и командувал с жестове: отстранявал, понижавал, повишавал, приобщавал, награждавал, наказвал…
Лицето му се разтапяло в блаженство.
Радул дал знак и носачите грубо го изтърсили в ъгъла. Бишо, без да се събуди, удобно облегнал глава на стената, продължил да прекроява света около себе си и дъвчел ли дъвчел, все така оцъклено.
Радул се навел и затворил с пръсти очите му.
… Там, в странната зала-поляна, близначките доволно се разсмели: камъкът изчезнал и на тревата останали вече само дървото и кошът.
— Потръгна, сестрице!
— Добре тръгна, остава и добре да свърши.
— Съмняваш ли се? — навела се пак над кладенчето Кустадина. — Я виж!…
Стоедин и Фотко, съпровождани от Радко и Радостин, продължавали пъти си през градината, но любопитната тълпа редеела. Някой се провикнал: „Ей, ами вие докога ще избирате, бре?…“ Стоедин дори не се обърнал. Фотко яростно подритнал съчка. Най-сетне достигнали края на тая безумна градина: тук дърветата били стригани като кълба и конуси. В стената ограда се виждала седефена порта. Радостин и Радко спрели, джуджето я посочило и се поклонило:
— Ние сме дотук, господари. Натам няма как да сбъркате. Сбогом и на добър час.
Поклонили се този път и двамата и бързо се отдалечили.
— Защо не му рече на нашия тъпак-айдук поне една дума, бре, побратиме! — все още страдал Фотко. — Защо го оставихме така да се върне?
— Той се върна още там… още в гората се върна — озърнал се Стоедин и забелязал само неколцина любопитни, които ги гледали отдалече. Усмихнал се окуражително на Фотко и побутнал вратата — а тя леко се отворила. Стиснал боздугана и пръв пристъпил. Фотко потиснал страха си и го последвал.
Стените на този тих коридор били от седефени огледала. Сякаш от стъпките им се пробудила музика и зазвучала, далечна и вълнуваща, като спомен. И дали защото светлината постепенно се усилвала, отраженията и на двамата ставали все по-отчетливи. Но нещо необичайно имало в тези отражения и пръв го забелязал Стоедин: щом приближавал до към седефената повърхност, приближавал и отразеният Стоедин, приближавал и… подмладявал. Отстъпел ли — отразеният Стоедин се отдалечавал и сякаш натрупвал години. Фотко опитал — и с него било така. Вярно, Стоедин се изненадал, но любопитството му било тревожно и подозрително. А Фотко се покорил на магията и се прехласнал като дете: приближил — подмладял. Отдръпнал се — станал пак какъвто си бил. Отдалечил се и отражението му остаряло — сякаш му показало какъв ще бъде.