Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Стига!… — дръпнал го Стоедин. — Хайде, хайде!
— Такава чудесия… — подчинил се Фотко и тръгнал, без да къса очи от отражението си. — Как ли става, а?
— Не се питай как става, питай се — защо, защо става! — повлякъл го Стоедин, затичали. — Не гледай повече, не гледай! Бързо!
Музиката станала тежка и плътна, коридорът се разширил. Фотко отрил мокро лице, поискал нещо да каже…
— Още малко, побратиме — влачел го Стоедин. — Сигур вече му иде краят!… Още малко!… Не гледай!
И сам погледнал, и пак погледнал, забавил крачка. Спрели като омагьосани — а отраженията им продължили да вървят. Не, това вече не били отраженията им: ето ги и двамата, на брега на морето, сред тълпата, която подиграва Рижия — той вече си строи сал. Стоедин и Фотко гледат далечния стъклен остров. Стоедин е стар, много стар — и косата му е дълга и бяла, и брадата му е дълга и бяла, вече се прегърбил. Казва нещо на Фотко… Тълпата ги забелязва, нещо им подвикват, смеят се, един подигравателно уподобява старческия вървеж на Стоедин…
— Побратиме, какво е това? — едва чуто пошушнал Фотко. И тогава се разнесъл равен и студен глас, ехтял и долитал отвсякъде:
— Това сте вие… Това е, което ви очаква… което ви предстои… което ще направите… което ще ви се случи…
Фотко поривисто облегнал длани на седефената стена и картината се разлюляла, сякаш докоснал водна повърхност, а музиката се разсипала на звуци. Мярва се Стоедин — пълзи по стръмна стъклена стена, устата му е попукана… Огромна змия навива пръстени пред входа на пещера… Скопище гигантски паяци, зелена слиз по стените… образите се раздробили, цветовете потекли и се завъртели в пъстър, шеметен хаос… Фотко дръпнал ръце от седефената повърхност и картината постепенно се успокоила:
… Стоедин е пак на брега, посреща го същата тълпа, но сега възторжено го приветства, спуща се към него и го поглъща. Фотко е избутан, нямо вика, опитва да се приближи към побратима си, да го поздрави и той, но го избутват още по-назад. Тълпата сякаш се рои, набъбва, всеки иска да е по-близо до героя — появява се каруца, вдигат Стоедин на ръце, покачват го, яростно се сборичкват кой да се качи при него, каруцарят шибва конете и те препущат. Тълпата се проточва като опашка — печелят дългокраките, пъргавите са успели да увиснат на ритлите, покатерват се вътре… Фотко е сред изоставащите, но храбро тича — докато изнемощее, преплете крака и се просне по очи. Гледа как каруцата и тълпата се отдалечават, отдалечават… Стоедин, зашеметен от овациите, е забравил за него.
— Това е, което ви очаква… — отново екнал гласът. — Което ще се случи с вас… което ви предстои…
— Лъжеш! — възмутил се отдън душа Стоедин и яростно, с две ръце ударил седефената стена. Изображението-предсказание се разсипало в пъстър хаос, музиката — в звуци, а безименният, ледено равен глас замлъкнал насред дума.
— Всичко това е лъжа! — викнал в лицето на Фотко Стоедин. — Чуваш ли ме, побратиме, лъжа е!
— Па зер аз го вярвам — опитал да се усмихне Фотко, но очите му гледали все така потресено, както там, в изображението-предсказание. — Зер… така ще ме зарежеш.
И забързал по седефения тунел, сляп и безпаметен от мъка.
— Недей така, човече! — настигнал го Стоедин. — Ти си ми и за брат, и за баща!… Не помня ли кой ми спаси живота?…Аз урод ли съм, бре!
— Защо урод? — успокоил се Фотко. — И да забрави човек е човешко… И да дотегне е човешко… Едно е важно: ни ти да ме превиваш повече, отколко мога да се превия, нито аз — тебе. Така ли е?…
— Така е — въздъхнал Стоедин и додал: — Хем е така, хем не е.
— Само да се измъкнеме веднъж оттука — погледнал го Фотко и внезапно се засмял. — Че то душа не остана от хубости. А?
Вслушали се: музиката отново изникнала, там, отпреде им, звучала тихо и властно и разказвала за близки и свидни, забравени неща… Коридорът се разширил и се превърнал в седефена зала. Двамата пристъпили като в храм.
— Побратиме… сякаш съм бивал тука — глухо отронил Фотко.
— И аз…
Стените огледала ги отразили — и бавно променили отраженията им:
Отразеният Стоедин се подмладил… ето, държал Невянка за ръка, двамата тичали по пътеката през гората и Невянка щастливо викала-ломотела, с камъче в уста…