Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
5
Лъскави стени да искаш — ето, и тая огромна зала блестяла и множела светлините на огромния полилей, а подът й бил равна, жива поляна. Най-силно поразявало пространството: далече един от друг били пръснати сухо, сгърчено дърво, камък обрасъл с мъх, полиран сандък и кош, обърнат с дъното нагоре. Но нищо не хвърляло никаква сянка.
Двете хубавици близначки седели на тревата, навели глави над кръгла водна повърхност, колкото гърлото на кладенец — на педя под равнището на поляната. Там, като във вълшебно прозорче, се виждало онова, което искали да видят.
Стоедин, съпровождан от Радул, вървял по черния метален коридор и любопитно оглеждал стените, но любопитството му било привидно — подтискало го недоверие, ето, вървешком посегнал и докоснал стената… Любопитството на Фотко било възторжено и откровено — разглеждал наоколо си със зяпнала уста… Бишо не бил любопитен, бил само горд. И вече малко надменен. Нещо господарско започнало да се пробужда в него — нали го носели на носило като господар!… А любопитството на Мальо било злорадо и напрегнато — като у дете, което очаква да стане пакост, че да се зарадва: вкопчил се с две ръце в гривата на коня и нетърпеливо въртял очи…
Пана и Кустадина се засмели нежно и звънко, разбрали се с очи и плеснали длани. Направо от блестящата стена се появили слуга Радко и слуга Радостин. И те били облечени в лъскави кожени дрехи, но катарамите по облеклото на Радостин, дребен като джудже, били най-многобройни.
Двамата приближили и подканени, разгледали изображението във водната повърхност.
— Магарето е лесно — кимнал към образа на Фотко слуга Радко и преместил поглед върху Бишо. — И този, косматият, е втасал.
— А старецът?… — запитала-пропяла Пана. — Него как?
— Има как — помислил, че го пита за Мальо Радко. — Той от този кон лесно няма да се пусне.
— За стареца те питаме, оня, дето е до Радул! — избухнала Кустадина. Грубостта за миг я направила грозна, заприличала на познатата ни бабичка, но веднага се овладяла и пак станала нежна и красива.
— Тоя не е старец — сгърчил кукленско лице Радостин.
— Така е, повелително — потвърдил Радко. — Остарели са му само телесата. Онова, конничето — то е одъртяло, преди да възмъжее.
— Харно, за младия старец кажи! — кипнала Пана, погрозняла, овладяла се и пак се разхубавила. — Него — как?
Радостин и Радко се спогледали:
— Него… а?… Спрем ли му дружината… Оттам трябва да опитаме.
— Не, този изпуснем ли го — и сам ще продължи — поклатил глава Радостин.
— Е?… — нежно се усмихнала Кустадина. — Не разбрахме, него — как?
Радко и Радостин внимателно наблюдавали изображението: процесията вече отминала черния коридор и навлязла в друг — сините му стени били отрупани с релефи. Стоедин се вгледал пътьом и открил, че това са техните собствени ликове, но нито се ядосал, нито пък зарадвал.
— За него е рано да решим, повелителко — угрижено сбърчило чело джуджето Радостин. — Нека го поразходим… и то ще си покаже — как.
Пана духнала водната повърхност и изображението изчезнало. Набраздила се и веднага се успокоила тъмна, та чак черна вода.
— Така да е… И нищо не жалете.
Радко и Радостин се поклонили и се отдръпнали далече. Сякаш направо през стената влезли новодошлите и придружителите им. Радул се поклонил:
— Повелителки, радостен съм, доведох ви гости.
Близначките се изправили и засияли с цялата си хубост. Фотко така се смаял от красотата им, че чак се уплашил, като от божества. Бишо ги разгледал снизходително, сякаш си ги е поръчал. А Мальо вдъхновено паднал от коня, запълзял към едната, запълзял към другата, объркал се, седнал. Облещил очи-паници, преглътнал, върнал се при коня и пак го възседнал.
Стоедин очаровано се любувал на близначките. Възхищението стоплило лицето му.
— Дваж по-радостни сме да ги посрещнем, Радуле — пропяла Пана.
— Кои сте вие, пътници-юнаци, и накъде сте път поели? — нежно се усмихнала Кустадина.
За обща изненада Бишо изпреварил всички. Пристъпил, окашлял се господарски и засукал мустак:
— Па, каквито ни видиш, моме убавице, такива ни пиши! От секакъв чешит сме се сбрали. Мислихме що мислихме, па си рекохме, бре, ама докога ще я дирят напусто тая ми ти жива вода? От памтивека, та до века? Аааа, нема го майстора. Я да се хванеме и да я найдеме, та да се успокои тоя гяур свет. И — пойдохме, значи, и сме с намерение да я найдеме. Това е положението.
— И ние тъй си казахме, те ще са, дето най-сетне ще я намерят, живата вода — засмяла се, сякаш звънчета звъннали, Кустадина и се обърнала към Радко и Радостин. — Хората са път били, нагостете ги, настанете ги да си отдъхнат…