Приказка за Стоедин

— Магарето е лесно — кимнал към образа на Фотко слуга Радко и преместил поглед върху Бишо. — И този, косматият, е втасал.

— А старецът?… — запитала-пропяла Пана. — Него как?

— Има как — помислил, че го пита за Мальо Радко. — Той от този кон лесно няма да се пусне.

— За стареца те питаме, оня, дето е до Радул! — избухнала Кустадина. Грубостта за миг я направила грозна, заприличала на познатата ни бабичка, но веднага се овладяла и пак станала нежна и красива.

— Тоя не е старец — сгърчил кукленско лице Радостин.

— Така е, повелително — потвърдил Радко. — Остарели са му само телесата. Онова, конничето — то е одъртяло, преди да възмъжее.

— Харно, за младия старец кажи! — кипнала Пана, погрозняла, овладяла се и пак се разхубавила. — Него — как?

Радостин и Радко се спогледали:

— Него… а?… Спрем ли му дружината… Оттам трябва да опитаме.

— Не, този изпуснем ли го — и сам ще продължи — поклатил глава Радостин.

— Е?… — нежно се усмихнала Кустадина. — Не разбрахме, него — как?

Радко и Радостин внимателно наблюдавали изображението: процесията вече отминала черния коридор и навлязла в друг — сините му стени били отрупани с релефи. Стоедин се вгледал пътьом и открил, че това са техните собствени ликове, но нито се ядосал, нито пък зарадвал.

— За него е рано да решим, повелителко — угрижено сбърчило чело джуджето Радостин. — Нека го поразходим… и то ще си покаже — как.

Пана духнала водната повърхност и изображението изчезнало. Набраздила се и веднага се успокоила тъмна, та чак черна вода.

— Така да е… И нищо не жалете.

Радко и Радостин се поклонили и се отдръпнали далече. Сякаш направо през стената влезли новодошлите и придружителите им. Радул се поклонил:

— Повелителки, радостен съм, доведох ви гости.

Близначките се изправили и засияли с цялата си хубост. Фотко така се смаял от красотата им, че чак се уплашил, като от божества. Бишо ги разгледал снизходително, сякаш си ги е поръчал. А Мальо вдъхновено паднал от коня, запълзял към едната, запълзял към другата, объркал се, седнал. Облещил очи-паници, преглътнал, върнал се при коня и пак го възседнал.

Стоедин очаровано се любувал на близначките. Възхищението стоплило лицето му.

— Дваж по-радостни сме да ги посрещнем, Радуле — пропяла Пана.

— Кои сте вие, пътници-юнаци, и накъде сте път поели? — нежно се усмихнала Кустадина.

За обща изненада Бишо изпреварил всички. Пристъпил, окашлял се господарски и засукал мустак:

— Па, каквито ни видиш, моме убавице, такива ни пиши! От секакъв чешит сме се сбрали. Мислихме що мислихме, па си рекохме, бре, ама докога ще я дирят напусто тая ми ти жива вода? От памтивека, та до века? Аааа, нема го майстора. Я да се хванеме и да я найдеме, та да се успокои тоя гяур свет. И — пойдохме, значи, и сме с намерение да я найдеме. Това е положението.

— И ние тъй си казахме, те ще са, дето най-сетне ще я намерят, живата вода — засмяла се, сякаш звънчета звъннали, Кустадина и се обърнала към Радко и Радостин. — Хората са път били, нагостете ги, настанете ги да си отдъхнат…