Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Потурлията отново замахнал.
— Олелееее! Как ме болииии!… Нека ме боли.
Стоедин спрял, гледал и не вярвал на очите си: ама, тия хора, всичките били щастливи! И тоя, дето яде боя, и оня, дето бие, че и онези, дето гледат.
— И луди ли сте си завъдили? — озадачил се Фотко.
— А, не са по-луди от нас, господарю — пояснил Радко. — Този, дето яде боя, си има някаква вина и я изкупува. Защото иска да я повтори. Оня, дето го бие, пък обича да наказва. А другите обичат да гледат как се наказва. Да останем ли тук?
— Оооо, новаци! — забелязали ги зрителите. — Ха при нас! Леле, съсипва го, ще знаете!… Елате да съчувстваме!
Стоедин бързо отминал.
— Защо пак бързаме? — разсърдил се Бишо. — Защо да не погледаме!
— Искаш ли, господарю? — веднага се навел към него Радул.
Бишо се поколебал… и се ядосал на целия свят:
— Не искам, бре! Питам!
Проврели и неговото носило през гъстака. Сподирили ги виковете на зрителите: — Защо не щете, бре?… Каква по-голяма наслада, отколкото да съчувстваш?… Хайде, погледайте и натам, пък се върнете при нас!…
Направо през гъстака попаднали на малка полянка. Друга тълпа мъже наобиколила дългокос хитрец и тихо се кискала. Дългокосия, хванал с два пръста шипково клонче, едва-едва се докосвал с него и крещял с цяло гърло:
— Олелееее, убивам сееее!
— Не-не-неее, недей човече! — привидно се ужасявала тълпата. — Леле, пощади се! Молим ти се!
— Никаква милост, никаква пощада! Ау, повторно се убивам! Не ме дръж, не ме дръж!
Джуджето, уловило въпросителния поглед на Стоедин, с готовност се усмихнало:
— Този пък обича да лъже, че си е изкупил вината. Иска да я повтори, без да я е изкупил…
Тълпата ги забелязала: — Ей, новаци — напрегнато зашепнал един, — я при назе!… Елате, бре, голям смях пада!…
Отминали към едър мъж с обеца на ухото, който биел с прът сянката си и викал „Олеле“.
— Този пък изкупва бъдеща вина — обяснило джуджето. — Първо я изкупва, после я придобива.
— Има хляб у него! — внезапно се изкикотил Бишо. — Гявол е!
И пак поели през трънака. Към тях се присъединили първите любопитни, един изтичал напред и се провикнал:
— Ехееей, новаци дойдоха, елате да ги погледаме!…
Навлезли в гъстак от салкъм и шипки, сега любопитните се стичали отвсякъде, наобиколили ги, шушукали и им се радвали.
— Ехей, новаци, насам! — надигнал се сред гъстака чорлав дюлгерин и ги повикал с ръка. — Елате да си правиме най-гладките пътеки на света! Аз тъкмо привърших моята!
Стоедин си спомнил, че в началото на градината прекосили една стара и много гладка пътека, която вече гъсталакът започнал да превзема. Но тази, към която сега приближили, била от гладка по-гладка.
— Останете при мене, няма да сбъркате! — вдъхновено ги увещавал дюлгеринът. — Човекът е най-царственото нещо и щом се е пръкнал, прилягало му поне веднъж да мине по най-гладката, ама най-най-гладката пътека, от която по-гладка нито има, нито ще има! Ето я!… Години се трепах да я направя, ама най-после е готова! За жива вода сте поели, нали?
— Да — кимнал Фотко.
— Е, значи оставате при мене. Време ще спестите. Щото, за какво може да послужи най-вече една жива вода, освен да полееш с нея цялата земя, че да я направиш на една голяма, голяма, голяма гладка пътека? Аз ако бях толкоз глупав, че да продължа да я диря…
— Зер и ти си някога за жива вода тръгнал? — смаяно го прекъснал Фотко.
Дружно се засмели и дюлгеринът, и любопитните, добродушно го стреляли с длани: — Па само той ли? Всички сме така! Ала човек поумнява, право е, поумнява, рано или късно поумнява.
— Внимавайте! Сега — да я пробваме! — тържествено извадил от пазвата си яйце дюлгеринът. — Ако това пред вазе е най-гладката пътека — и викнал с цяло гърло: — като търкулна яйцето, ще спре в другия й край цяло и невредимо и няма да се пукне дори!… Не говориме за трошене или за спиране!… — ослушал се и гръмко запял: — Тоя-път-вечееее съм сполучиииил, ах-вервам-вервааам, вер-вааам-гооо!
И търкулнал яйцето. Наистина се търкаляло като по масло, но чудно нещо — колкото по приближавало към края на пътеката, толкова дюлгеринът се разтревожил. Не издържал и креснал:
— Къде си, бре, нали ти пях!…
— Тука съм, тука, отдавна съм тука! — щастливо се подал от гъсталака мъжага с вежди като стрехи, вдигнал копачката и злорадо се вторачил в яйцето. Миг, преди да достигне края на пътеката, копнал пред него, та хлътнало в дупката и се строшило.
— Ааааах, така ми било писано — отново да я почвам, на друго място да я почвам! — завайкал се дюлгеринът. — Ей, новаци, тръгваме ли? Хайде, този път ще му се скриеме така, че сто години да ни търси, пак да ни не найде! Тичайте по мене!