Приказка за Стоедин

— Това ли, бре? — великодушно посочил мръвка един от мъжагите и зинал уста. Момите се заели да го хранят.

— Да ви е сладко, юнаци! — надвиквали се старците, а мъжагите дъвчели с лениво блаженство.

Докато отминавали, Бишо завъртял глава, жадно се вгледал и побутнал Радул, който вървял до носилото му:

— Ей, какви са тия?

— Юнаци като вас, господарю — с готовност обяснил Радул. — Хареса им тук и останаха. Тримата обичат да ядат. Деветимата по обичат да свирят, когато се яде… А старците пък обичат да гледат, щото вече не могат да ядат. Всичките тука остаряха, от щастливи по-щастливи.

Отминали. Друга стълба го повела към широка двойна врата.

— Ей, а къде е малкият? — досетил се Фотко. — Я спри, че да ни настигне.

Послушно спрели, но Радко се поклонил:

— Няма да ви настигне, господарю. Прати ви много здраве и остана. Още там, при повелителките. Хареса му.

— При нас всеки прави, което му се иска, господари — додало джуджето Радостин. — А реши ли да остане, добре е дошел завинаги. Той така реши.

Стоедин помълчал, помълчал и отсякъл:

— Воля негова.

Радко отворил двойната врата и попаднали в друга одая. Тук всички спели: един — в удобно, пухено легло, друг — направо на пода… трети, както си бил прав, могъщо хъркал… Фотко развеселено посочил на Стоедин: шишкав чалмалия в съня си правел движения, сякаш миел ръце, миел и все не можел да ги измие… Друг се катерел по стълба, а онзи там — щедро раздавал, ала какво и кому — той си знаел.

— Не щеш ли и ти да подремнеш, господарю? — пошепнал в магарешкото Фотково ухо Радко. — Ще сънуваш каквото пожелаеш. Избери си сън, господарю.

— Млък и продължавай по-живо! — сепнал се Фотко.

— Е хайде сега всички да бързаме, щото на магарето му се бързало! — възпротивил се Бишо, но срещнал погледа на Стоедин и недоволно млъкнал.

Повели ги през следващата врата и попаднали в просторна градина. Далече в единия й край пушел огън, а още по-далече, в другия, се извисил пищен фойерверк. Борели се различни викове и шумове: кречетала, щастливи писъци, песни и кикот. Тук, в началото, дърветата били стари и високи, гъстак от драки и дива лоза се простирал от двете страни на пътеката.

— По мене, господарю — тръгнало напред джуджето.

— Още много ли има? — отегчил се Стоедин.

— Ще видиш, господарю.

Приближили към неколцина мъже: разположили се удобно на камънака, те наблюдавали как изранен, облечен в сърма и коприна човек се подлагал на ударите, които му нанасял с трън гол до кръста потурлия.

— Брей-брей, съсипа го! — цъкали с език зрителите. — Ха стига толкоз.

Сърмалията, понесъл поредния удар, се разходил в кръг и показал драскотините:

— Олелеее!… Кой до ден днешен е изял чак пък такъв бодлив удар?… Оооо, тъмно ми е от тъмни кръгове в очите и скоро няма да ми светне!…

— Стига ли? — запитал го потурлията.

— Стига, стига! — неискрено се провикнали зрителите.

— Стига с това ваше „стига“!… — ядосал се сърмалията. — Дума да не става! Аз вина изкупвам! Хайде.