Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Сполай, хубавице — намесил се Стоедин. — Ни сме гладни, ни сме жадни, една молба имаме: да ни покажете откъде отвежда пустият път.
— Защо бързаш толкова, юначе? — усмихнала му се Пана.
— Чакала ви е досега живата вода — още ден ще почака…
— Тя може да чака — аз не мога.
— А за какво ти трябва, а, юначе? — опитала на свой ред да го задържи Кустадина. Слугите разменили погледи, Радостин наострил уши.
— Не ме питай, хубавице — меко се усмихнал Стоедин. — Не ща ни да лъжа, ни да кажа — и замислено додал: — За добро ми трябва.
— Тогаз — сполука ти, юначе!… — скрили разочарованието си близначките и се поклонили. — Лек ви път.
— Сполай ви — поклонил им се и Стоедин.
— По мене, господарю — кимнало му джуджето. В блестящата стена се появила ниска портичка — отворило я. Подир Стоедин излезли и слугите с носилата, в които блаженствува-ли Бишо и Фотко.
— Ей, како, ами аз как ще мина с този ат през нея протка? — разиграл коня Мальо. — Нисичка ми се види!
— А ти защо бързаш толкова, юначе?
— А че да видя как не се достига до живата вода, мари! — изкискал се в шепа Мальо.
— Тогава — не натам!… — вдигнала вежди Пана.
Радул се пресегнал, свалил го от коня и го побутнал към водната повърхност.
— Защо ме тласкаш?… — забил пети в тревата Мальо. — Чакайте бря, аз съм с него и…
— Забрави! — помилвала го Кустадина. — Той оттука няма да излезе. Нали искаш да видиш как не се достига живата вода?… Ще се нагледаш до насита.
Радко и Радостин го вдигнали, а Мальо ревнал, боричкал се и ритал:
— Чакайте, не ме давете!… Пожалете меее, не съм виновен, аз го не искам туй, сърцето ми го искааа!… Милооост, роб до гроб ви ставааам…
Бухнали го. Изчезнал като през стъкло — водната повърхност си останала гладка.
— И конят, а, сестрице? — нежно се засмяла Кустадина. — Нека гледа отвисоко.
Пана откъснала косъм от гривата на коня и той изчезнал. Запратила косъма в кладенеца и в тъмните му дълбини се напластило неясно движение.
6
Далече в морето, чак към хоризонта, блестял островръх стъклен остров и слънцето вадело от снагата му разноцветни бликове.
С годините на брега се разраснало селище: стари колиби, по-нови колиби, каменни къщички с дворчета, къщички с кули, с равни покриви, със стръмни покриви — кой откъдето дошел и в каквато къща израснал, такава и тук гледал да уподоби. Щъкали мъже-юнаци — едни кърпели дрехи, други потягали оръжия, трети мажели каици, четвърти просто лениво си лежели и се греели на слънце. Онези, които били тук най-отдавна, вече се заселили трайно при разбитите си надежди: копаели градинки, сечели дърва, пренареждали плочници или пасели кози и крави…
И всички наблюдавали Рижавия. Той, измежду юнаците, бил тука най-отскоро. Сега лежал на брега, сред прогнили и раздробени каици и салове — мокър, по едните гащи — и нетърпеливо отпочивал. Ето, все още задъхан станал, засилил се, бухнал в морето и заплувал към острова.
Сподирили го дружен, многоглас кикот, надигнали се подигравателни викове:
— Ха такааа!… Давай-давай, още малко!… Давай, не преставай, убре-бре-бре!… Я го, бре, юнаци, остана му сал хвърлей и малко да потича!… Давай-давай!… Оп-палаааа!
Изгубил сили, Рижавия се обърнал и заплувал към брега. Ужасено опитал да извика, нагълтал вода, успял да се хване за дъска-отломък, плувал и кашлял — усетил твърдо под краката си, стъпил и яростно се обидил:
— А бре, тутманици, защо не ме спасявате? Ами ако се бях удавил?
Насъбрала се тълпа, екнал щастлив кикот:
— Я па тоя?… Ни щеше да си първият, нито последният, главо! Що се тука давене давихме, па и колко не излязоха — до толко не знаеш да броиш!…
— Я оставете човека! — подло окуражавали Рижавия неколцина от най-старите юнаци. — Не е рекъл — не е препливал! Ааааа!… Нема да ги слушаш, плашат те! Айде пак.
— Убре-дебреее! — отново подивяла тълпата, кискали се, та чак плачели.
Навътре към сушата се надигал горист хълм. Край самотната землянка горял огън и къкрело гърне, а под нея — буйно изворче биело с ключ и се оттичало надолу по склона.
Злоокия седял под навеса на землянката, гледал кълбящата се повърхност на изворчето и разсеяно слушал далечната врява. Оттук и тълпата, и колибите, и къщите, смалени от разстоянието, изглеждали като играчки.
От изворчето, като избълван, излетял Мальо — както ревял и мятал ръце и крака, пльоснал на тревата и веднага скочил:
— Не ви лъжааа, роб до гроб ви ставам и… — с труд се опомнил, премигал, опипал се. — Дядо, жив ли съм бря?
Изворчето блъвнало и коня. Животното се разиграло, застанало до Мальо и той го възседнал.