Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
„Да се оцелее на Южния полюс… — казваше адмирал Конвей — това зависи само от творческото мислене и умение, които ще подкрепят двата плана, а също и от горещото желание и усилията на десет хиляди души, изпълнени с решимост да оцелеят.“
Проблемите с хората дойдоха по-късно. Хората, които обикновено се изпращаха на Южния полюс, бяха сред най-отбраните. Учудващо упорити, издръжливи, търпеливи, те имаха сили да се борят с опасностите, бяха надарени с физическа сила и бяха способни да живеят при трудни условия в разбирателство. Тук бяха събрани умни, талантливи хора, с изключителен интелект. Дори в полярната нощ, сред снеговете, тези хора запазваха душевното си равновесие. Но сега положението се промени — човечеството бе погинало и те, сами на тази сурова земя, вече не можеха да се завърнат по родните места, а дори и да се върнеха, нямаше да заварят нито своите семейства, нито приятелите си — никого, нищо. Когато започнаха да осъзнават това, полека-лека, почти неусетно, в душите им се прокрадна мъчително, тягостно чувство. Тези, които се предадоха първи, бяха журналистите, командировани на Южния полюс. Те, както обикновено, дойдоха тук само за една зима, за да „надзърнат“ в живота на полюса. Истинското им място бе в неспокойния свят, изпълнен с тракане на ротационни машини, светкавици на фотоапарати, телефонни обаждания и викове на вестникопродавци — свят, в който телеграмите, клюките, информацията шумно обикаляха земното кълбо. Журналистите не са обикновени хора — в душите си са пътешественици. В живота им се редуват пътувания и почивки, през които те се утешават със спомените от предишното пътешествие и мечтите за нови пътувания, към които ги тласка стремежът към неизвестното. Журналистите са слухът и зрението на света. Но ето че сега онези, за които бяха предназначени техните съобщения, вече ги нямаше. Отначало внезапното затворничество изпълни тези хора на действието с още по-голяма енергия. С цената на всичко те се опитваха да се свържат поне с един човек и продължаваха безплодните си усилия, докато разбраха, че наистина всички са загинали. Тогава изпаднаха в отчаяние. Неколцина дори направиха опит тайно да се промъкнат в една от атомните подводници, за да избягат. После повечето от тях се приобщиха към живота на станциите, а някои… За три години на Южния полюс полудяха осемнадесет души и се самоубиха трима. От самоубийците двама бяха млади журналисти, а другият бе готвач. Цифрата бе нищожна в сравнение с десетте хиляди жители на Южния полюс.
И още нещо — през втората година Върховният съвет бе предвидил създаването на потомство. На Южния полюс имаше само шестнадесет жени — американки, англичанки, рускини и норвежки. Колкото и да е странно, те бяха последните жени в света, последният шанс на човечеството отново да продължи своето съществуване, ако някога се появи възможност да се завърнат в топлия пояс.
Така животът на Южния полюс постепенно влизаше в релси. Трябваше да мине време, за да могат хората от отделните страни да се слеят чрез съвместното производство в една общност. Сега, загубили своето отечество, те вече не бяха поданици на определена държава, а бяха жители на Южния полюс, хора от едно-единствено човешко общество.
Отмина краткото полярно лято, слънцето грееше, наполовина потънало зад линията на хоризонта. Отново дойде зимата, а после — отново лятото. Настъпеше ли лятото, ледовете, разтопени от слънцето, се плъзгаха в морето. Превръщаха се в айсберги и плаваха на север. Връщаха се тюлените и пингвините. Хората внимателно наблюдаваха животните, които през лятото идваха тук, а през есента се отправяха към по-топлия север.
През есента на втората година в Южния полюс се роди и първото бебе. Беше момче. Всички десет хиляди мъже се чувствуваха така, сякаш самите те ставаха бащи, лицата им бяха едновременно учудени и радостни. Някои вадеха снимките на децата си, умрели като всички останали в тяхната далечна родина, и внимателно се вглеждаха в тях. Понякога се извръщаха и беззвучно плачеха. В деня, когато кръщаваха новороденото, прекратиха работа. Адмирал Конвей, който стана негов кръстник, беше толкова развълнуван, че на два пъти обърна съда с водата. Той с трепет докосна бузата на детето и лицето му грейна. Кръсти го Антонио.