Денят на възраждането

А. Рински — неизвестен 40-годишен изследовател. Никой на Южния полюс не знаеше какъв човек е бил той, как е изглеждал. Но името му остана завинаги в паметта на оцелелите. Името на човек, който и в предсмъртния си час е искал неговите знания да послужат на хората.

Като спазваха всички необходими мерки, за да не се заразят, от трупа на един кон, който се носеше по вълните около Южните Шетландски острови, учените успяха да изолират страшните „ММ–88“. За да увековечи името на Рински, Върховният съвет нарече този странен причинител бактерио-вируси на Рински. Тези вируси — по-точно странните коки, които ставаха гостоприемници на нуклеиновата киселина, притежаваща ужасяваща размножителна и заразителна сила — бяха назовани WA5PS като позивните на радиолюбителя Рински.

И така продоволственият проблем в общи линии беше решен. Но запасите от зеленчуци видимо намаляваха и когато бе направена проверка, стана ясно, че те ще стигнат за четири години. При това в станцията на САЩ имаше резервоар за отглеждане на хлорела, донесен още от служители на НАСА. Така стана възможно хлорелата да се отглежда в големи количества. Използувайки горещите извори, открити в близост до станцията край бреговете на Принц Улаф, група японски биолози успя да построи малка оранжерия, където на изкуствено осветление започнаха да отглеждат различни растения — предимно зеленчуци, тъй като на Южния полюс имаше достатъчно семена. Сериозно се обмисляше и използуването на водораслите и планктона от Южните полярни морета. Но много по-труден за разрешаване се оказа енергийният проблем. Повечето станции разполагаха с ядрени генератори, а запасите от гориво във всяка станция щяха да стигнат средно за четири-пет години. Но когато доставките на гориво бяха спрени, стана ясно, че наличните запаси трябва да се използуват възможно най-пестеливо. За полярните райони беше предвидена регенерацията на горивото и всеки реактор беше пригоден за управление от разстояние, но все още нямаше оборудване за повторна обработка на отработения атомен графит, който представляваше опасен радиоактивен материал. Проблемът с горивото възникна и на двете подводници, които всъщност се превърнаха в единствено средство за връзка на Южния полюс с външния свят. За щастие те бяха заредени с гориво отскоро и можеха да работят още няколко години. Но Т–232 нямаше специално оборудване и не беше в състояние да се презареди с гориво. Само „Нереида“ бе снабдена с устройство за презареждане от разстояние в извънредни случаи и притежаваше резервен графит. И все пак ако този графит, получен от обогатен уран, изгореше и станеше неизползваем, тук, на Южния полюс, не разполагаха с устройства за повторната обработка. И още нещо. Освен от атомната енергия, животът на Южния полюс до голяма степен зависеше и от петрола. Във всяка станция имаше доста уреди и машини, които работеха с това гориво. Само няколко станции разполагаха с ядрени генератори, а останалите трябваше да бъдат изоставени, щом запасите от петролните горива свършат. Естествено, бъдещето на хората от Южния полюс зависеше главно от това, колко време ще могат да се използуват наличните запаси. На самия континент на дълбочина неколкостотин метра под леда бяха открити големи антрацитни скали и съветската група пристъпи към тяхното разработване. И в района на Земя Адели, където се намираше френската станция „Дюмон д’Юрвил“, бяха открити големи петролни находища. Върховният съвет събра всички налични машини от станциите и се зае с разработката им. Работата се водеше на интервали в изключително тежки климатични условия — сред снегове, ледове и страшни виелици, при ужасяващо ниски температури. И все пак тя беше завършена. Няколко ниски ректификационни кули се издигнаха на групи сред неравностите на ледената пустош. Това беше един чудноват завод, който създаваше впечатление за нещо временно, импровизирано.